По Коледа се случват чудеса... беше казал някой в някаква красива приказка...
Тогава желанията се сбъдват, усмивките греят на лицата на всички, странна радост обхваща душата ти и в нея сякаш се ражда нова надежда...

Инстинктивно и подсъзнателно всеки иска да забрави лошото, да го изтрие от ежедневието - все едно, че никога не се е случвало.

Уви, това при нас е трудно, в нашата страна по Коледа рядко се случват чудеса - трагедията в „Индиго", войниците ни в Кербала, 18-те загинали в мъгливата декемврийска вечер край Бяла.

Тогава, когато Исус се ражда отново в сърцата ни, понесъл символа на надеждата, ние смутено се озъртаме, очакващи поредното нещастие.

И това ще продължи дотогава, докато вместо със съзидателност и светлина дните ни са белязани с нещастия и черни воали (може ли да забравим двата национални траура около последните пет Коледи?).

Странно и абсурдно е.

Има една хубава притча в Библията за прелюбодейката, пред която се е струпала тълпа от хора, готова да хвърля камък след камък...
„Който е безгрешен, нека хвърли пръв", призовава Исус тогава.

Струва ми се, че изтрихме с гума прекалено много грехове от сърцата си.
Заживяхме с мисълта, че сме безгрешни, че правото да съдим другите е наше и лека полека забравихме, че има Някой, който наблюдава, Някой, по когото хвърляме прекалено много камъни...

Къде е добрината в сърцата на хората, къде са усмивките, онези искрени усмивки, които топлят, къде е чистото сърце, в което не се таи злоба, омраза или завист?

Няма ги! Ами ако някой е решил да ни напомни, че сме станали прекалено зли, безчувствени и несправедливи?
Нима трябва да чакаме да се случи поредната трагедия, за да се убедим, че все още сме способни да бъдем човечни?

Не знам защо трябва да изживяваме всичко това,...но зная, че може да бъде различно!

Ако всеки човек на земята помисли за себе си преди да хвърли камъка, ако погледне през сърцето на другия, вероятно много злини ще се стопят, злобата ще увехне, а сълзите и черните дни ще станат по-малко.

Тогава ще дойдат и онези светли Коледи, които всеки един би искал да има. Ще дойдат и ние ще ги приемем не като дар от Бога, а като дар, който сме направили сами на себе си - станали по-добри, по-човечни, по-малко завистливи, приели в душите и сърцата си заръката - Обичай ближния!.

Да, в този живот, който всеки ден изправя пред нас грамада от проблеми и нещастия, аз все пак се опитвам да бъда оптимист и да повярвам, че хората не могат да бъдат чак толкова ужасни, че да съсипят всичко красиво, добро и справедливо.

Икам да повярвам!