Имаме нужда от Левски. Това е.

Основната причина, поради която всеки пореден 19 февруари - вече десетилетия наред, хилядите изписани редове не банализират темата, не обезценяват името, не намаляват могъществото на символа.

Денят на Левски е денят на българската гордост, денят за самочувствие и осъзната историческа принадлежност.

След като години наред вече ставаме свидетели на срутването на не един или два мита, на обругаването и охулването на личности и събития - били примери за подражание на поколения, остана един - Дяконът - пожален от историята и историците, от политиката и населяващите я така наречени политици, от хорската памет и пустата ни скептичност.

В същност - не пожален, а надмогнал, преборил се - с живота си, делата и заветите си - и още един факт - нищо, казано за Левски, не може да бъде банално, или да звучи изтъркано.

Той е спасителят на националното ни самочувствие - сигурната утеха в годините на непрекъснати провали, че има една личност и едно име - обединяващи българския дух и родова памет.

Имаме нуждата поне веднъж годишно да си припомним, че съществува нещо българско, което е общопризнато и неизбледняващо. Което е пример за подражание - в най-истинския смисъл на това.

Левски е вярата, че има поне една кауза, която може да ни обедини, независимо от „възраст, класа, пол, занятье...".

Дяконът е утехата и успокоението, че има „нещо българско", устояло на времето и „хорската мълва".

Васил Левски няма нужда от пиедестал, защото той е Големият Български Символ, но ние имаме нуждата да виждаме Дякона там - горе, възкачил се на пиедестала - обичан, оплакван, непрежалим, имаме нуждата от него - да черпим самочувствие, а ако имаме сетива - и родолюбие, и мъдрост.

Затова 19 февруари е ден, в който не е странно, че понасяме с лекота и кресливите речи, и надутите церемонии с протоколното пипване лентата на венеца, носен от гвардейците.

Те не са важни, щом името и заветът са в сърцата...