Като че ли понякога осмисляме „битието си" чрез малките бягства, които си позволяваме.

Ей тъй, напук на проблемите, на плановете, графиците, на платените и неплатените сметки, напук на деловите и другите срещи...

След тях някак си ставаме по-смели, по-уверени, дори тайничко се гордеем, че сме прекрачили собствената си дисциплинираност, че сме се оставили подвластни на чистата емоция, на спомена, на позабравена стара мечта.

Един бряг, един изгрев и една утрин, заедно с една стара песен - за някои велика класика, за други - прашясала досадна мелодия...

Може би са достатъчни, за да се озовем отвъд ежедневното - поне за малко - там, където е отредено за децата на цветята, за поклонниците на слънцето, за тези, които мислят свободата като състояние на духа, като част от пътя на Керуак, който трябва да извървят и преживеят поне веднъж.

И най-хубавото е това, че не е нужно да сме на брега, може да пропуснем изгрева, или да не намерим онази песен, достатъчен е краткият миг, в който разбираме, че сме в състояние да си задаваме винаги тези въпроси и да се вълнуваме от тях.

Че можем да се върнем от нашето си бягство малко по-добри и малко по-свободни...

Разбирайки онази свобода, живяна от Хендрикс и Ленън, от тези с достатъчно фантазия и въображение, даващи им силата да бъдат винаги на брега, огрени от изгрева.

За тях всяка утрин носи частица от първи юли, за другите - първи юли е само днес - да не го пропускаме.