Големият въпрос вече не е кой е подслушван, а кой НЕ е подслушван в България. Както е тръгнало ще се окаже, че от послушна държава, сме се превърнали в подслушвана държава. Като тези две понятия освен общ корен, имат и страхотна взаимовръзка. Едното – директно води към другото.

Все пак слушаме, четем и пишем за всичко това с едното на ум, че не е вярно. Че всичко е опозиционен напън от страна на определена политическа сила и мащабите на скандала в никакъв случай не са толкова грандиозни. Защото ако се окаже обратното – ситуацията придобива трагикомично-абсурдно-гротескна окраска. Още повече, че явно никой няма да успее точно и стриктно да определи кой, кога и защо е бил подслушван.

Ще стане като с грипната епидемия – най-добрият начин да се предпазим от нея, е профилактиката и предварителното пиене на витамини – болен не болен – пий! Та така и с подслушването – всички в кюпа и то превантивно, за по-сигурно.

Освен това, трябва да признаем, че този бръмбаргейт се оказа по-устойчив от всичко заобикалящо ни. Той издържа и на студ, и на жега, и на СДС, НДСВ, БСП, и на валутни фондове, като сигурно е, че ще преживее и НАТО.

Угрозата от обвинението в използването на тези средства виси над всяко едно наше правителство като Демоклиевия меч. Мине не мине време и скандалът се разрази. А на нас ни е интересно, защото има градация – веднъж главен прокурор подслушвали, следващия път – министър, за да се стигне сега и до президента на Републиката.

Лошото е, че поне от научна гледна точка, от това по-високо няма и не се знае, как за в бъдеще ще се запази “уникалността” на явлението.