„В началото бе словото", започва евангелския си разказ Йоан. Защо пък в навечерието на светлия 24 май да не си пожелаем и в края - когато и да е той, пак да бъде словото.

Едва ли този апокалиптичен контекст е най-подходящ за празника, но неоспорим факт е, че хората, посветили живота си на духовното, науката и книгите, всеки ден изживяват по един малък Апокалипсис.

Независимо от - да речем - добрите намерения на властимащите, няма как да скрием, че един от най-хубавите празници на България бе предхождан от незапомнени протести на университети, студенти и академици.

Не можем да забравим и безпристрастните констатации на статистиката, сочещи пропадането на библиотеките, намаляващите читатели, отпадналите без време деца от училище.

Така че малко Апокалипсис към празника няма да навреди...

Тези дни един приятел с гордост разпрати имейли със снимки на успешно завършващия първи клас свой син. Момченце със светнали очи и книжка в ръце, насред класна стая, окичена с цветя и здравец...

Може би в тези дни малко възрожденски емоции ще са ни от полза. Може би ни липсва умилителното преклонение на нашите деди към азбукарчетата и строгия даскал. Гордостта при вида на първолака, сричащ първите си изречения, за да дойде паметният миг, когато сърцато ще декламира „Аз съм българче".

Именно тези моменти, потънали във времето, трябва да бъдат възраждани и припомняни. Защото понякога те са по-важни от фиксингите и брутните вътрешни продукти, от дефицитите и борсовите индекси.

Защото те са началото, когато е било словото.

Сега разговаряме все по-малко, четем все по-рядко. Емоциите и радостите ни са насочени към явления с крайно съмнителни стойности.

За мнозина вълнението от 24 май е свързано почти единствено с това - дали е официален празник - сиреч неработен ден - или не.

Да се опитаме да променим това. А като за начало е достатъчна една книга.

Ако пък не сме способни дори на това - да идва Апокалипсисът.

Честит празник!