Преди десетина дни благодарение на няколко обществени личности и техния глас отново се разрази скандал около учебниците история от средното образование. Острата реакция на журналиста Христо Христов и фондация "Истина и памет" задействаха замразяването на новите учебници по история за 10-ти клас и предизвикаха евентуалното им преработване. Причината - необективно и непълно, манипулативно представяне на най-новата ни история след 1944 година. Така наречения комунизъм или социализъм. Или периода на социализма, устремен към комунизъм, до който така и никога не достигнахме. Иначе, за някои непочувствали лично - комунизмът трябваше да настъпи, победи (според тогавашната стилистика) през 1984 година. Така поне искрено вярваха баба ми и дядо ми. Вместо това се оказа, че сме живели десетилетия в реализирана на практика художествена действителност на романа на Оруел и слава богу я преживяхме. Явно обаче само физически, не и духовно, душевно и исторически. Затова и може да се случи скандал с едни учебници.

Не че за първи път такъв скандал се разразява. В последното десетилетие сякаш всички имат право на мнение по учебното съдържание и имат такова - от фейсбук потребителите, мамите до патриотите депутати. То не бяха подскачания за "Даваш ли даваш Балканджи Йово" или за Паисий, за публицистиката на Ботев и Алеко, за... Мисля само за стихотворението на Петко Славейков за Пенчо* не е имало патриотични напъни да остане в програмата, въпреки че именно то е фундаментално и точно на място си там. А и доказало се. Макар че и до този момент за мен остава загадка какво точно прави Паисий в учебното съдържание по литература, както и това как точно си представят съставителите на програмата по ДОИ (Държавни образователни изисквания) образованието по литература през историческия ракурс на патриотичната парадигма. (термините са взети от самите ДОИ, направете си справка), но най-накрая се иска и децата трябва да покажат функционална грамотност. Все още ги учим повече как са писали някога, но искаме те да пишат грамотно днес.

Но да се върнем на учебниците по история от тази година. След като десетина дни историци обикаляха по студиата, едни се оправдаваха, други обвиняваха, дори и лично министърът се наложи да чете учебници по история, бе обявено, че се налага самата процедура по одобрение на учебниците да бъде променяна. Иначе казано - да прехвърлим проблема от едното бюро на другото, махленски изказано - от единия крачол... - в другия.

Нуждата от промяна в процедурата по одобрение на учебниците означава просто едни други чиновници да се заемат с тази работа да подпечатват и подписват някакви документи, а не тези, които в момента правят това. Системата не само е тромава, тя е абсурдна, включително и с изискването си учители да одобряват някакви учебни помагала. Не на последно място, защото това се струпва на главата на редови учители, които и без това водят ежедневна битка да са повече учители, а не чиновници. Представете си по средата на учебната година, точно когато един учител оформя за края на срока, проверява писмени работи в захлас, провежда дуели с амбициозни и многознаещи родители на нищо незнаещи дечица, попълва лични картони и дневници, пише индивидуални планове за наваксване и обосновава всяка една двойка в три екземпляра до три институции, ударно трябва да прочете и оцени няколко учебника. И то на различни издателства, всяко едно от тях обещаващо безплатни бройки и намаления, ако неговият труд бъде оценен положително. В резултат се получава одобрение формално, колкото да се отчете дейността. А и всеки български учител е свикнал отдавна с най-основната си задача - да преодолява системата, като я заобикаля, и да компенсира глупостите й относително разумно. От личен опит заявявам - българският учител продължава да преподава въпреки програмата и въпреки учебниците, и така вече 20 и повече години.

Напълно формалното одобрение от страна на учителите бе констатирано още преди няколко години от Министерство на образованието, когато лично зам.-министър Таня Михайлова призна, че процедурата не работи, тъй като в повечето формуляри няма почти никакви критики и забележки.

Защо нищо не е направено до днес от МОН? По същите причини, по които и голяма част от учителите не биха подходили критично и към опита за захаросване на комунистическото ни минало - от носталгия. Носталгия по отминалото време, по младостта им. Над 80% от преподавателите в момента са на възраст предпенсионна, т.е. най-хубавата част от техния съзнателен живот е преминала в т.нар. зрял соц и чисто психологическото осмисляне на миналото води до позлатяването му. Носталгичното спомняне на "златния век" само се подклажда от цялостната линия, подета в последните години и от много медии, където от екрана еротичният блян на социалистическия труженик готви и разкрива рецептите на баба си по една национална телевизия, а по другата внучката на бившия първи говори за достиженията на родителите си. И всичко това се разстила между напоителни концертни изяви на естрадни величини в пенсионна възраст и в никога неизгряла световна слава. Носталгията по соца пък попада в добре наторената от баби и дядо представа на скайп поколението, отгледано с приказки за липсата на безработица, стигащите заплати, киселото мляко по 23 стотинки и баничката по 10, двуседмичните карти за море и куп други глупости. Тази атмосфера на обществена амнезия спестява дори на чисто битово ниво спомените за режима на тока, за опашките, за сиво-кафявите-бозави дрехи и платове, за празните рафтове по магазините, за нуждата да имаш връзки за всичко - включително да си намериш тоалетна хартия, за липсващите лекарства, тайно внасяни от чужбина. За застопореността, за невъзможността да пътуваш, за несвободата, за робството - буквално, защото работа може да има, но индивидът не разполага със свобода нито да си я избира, нито да се развива. Горните редове спестяват нарочно големите престъпления на комунизма - Народния съд, лагерите, физическото и психологическото унищожаване на интелектуалния елит на нацията, на земеделието, разграбването, благовидно наречено одържавяване, диктатурата, ограниченията, затворените граници, Възродителния процес, националните фалити...

И точно както едни баби и дядовци, възпитали цяло поколение в носталгия, нямат желание да изговарят истината, така и учителите, освен че живеят също до голяма степен в бляновете си по младостта, нямат сили и време да се борят за и с поредната промяна, така и чиновниците в МОН предпочитат да променят процедури, регламенти, да местят едни папки от едно бюро на друго, да поддържат тази система, която им дава поне привилегията да са държавни чиновници - великият блян на соца в действие... този блян продължава...

Ситуацията се преповтаря буквално и спрямо авторите на учебниците - тук само ще припомня "скандалните" думи на първия финансов министър на Бойко Борисов, Симеон Дянков, който нарече работещите в БАН "феодални старчета". И въпреки че думите му предизвикаха скандал заради непочтителността си към все пак една институция и хората, които я крепят, подозрението, че Дянков все пак е изговорил една истина, остава. Защо не можем да очакваме академична корекция на изкривената представа за комунизма в учебниците по история за 10 клас - ами, заради същата тази носталгия по отминалото, която крепи и БАН, и голяма част от ВУЗ-овете, неспособни да се откъснат от държавната хранилка. А авторите на учебници са предимно от тези среди - учени, теоретици, в най-добрия случай преподаватели, автори на учебници, нестъпили в класна стая и бленуващи отново по своята златна ера на младост и сила мъжка.

Така и се оказа, че препрочитането на учебниците от академичните среди е довело до "само някои технически забележки и корекции" - по думите на министър Красимир Вълчев. От кого - нима от БАН - можем да очакваме обективен прочит на историята, признание за провала, за грешката в системата? При положение, че преди година избълваха доклад, който сравнява производството за СИВ по време на соца с производството сега в ЕС и постигнаха изводи за тъжния икономически крах на България, за отрицателните икономически параметри на страната ни по време на демокрацията и членството ни в Европейския съюз.

И при положение, че гласът на същите тези академици се чува най-силно, когато протестират за държавната си субсидия и недоволстват, че от тях се изисква вече действителен труд, резултати, научно развитие и конкурентност на международно равнище.

И лошото в случая е, че както през 90-те години на близкия отминал век разкриването доведе до замразяване на проблема с досиетата на Държавна сигурност, преминавайки в диалог и разговор, който разми не, ами размаза проблема и позволи формирането на черен пазар за досиета, а с това и продължаващата им употреба, т.е. злоупотреба, така и продължаващия вече години разговор за миналото ни, за това дали една диктатура, па макар и на пролетариата, е била положителен или не етап от историята ни с нищо не помага на днешните поколения. Те - чиновниците и учените - това го могат: да дискутират, да се събират на кръгли и правоъгълни маси, да организират обществени обсъждания, да преместват процедури от едно бюро на друго бюро, от кабинет на кабинет. И така т.нар. преход никога няма да приключи (за тези, които повярваха, че Преходът е приключил - не, не е!), реформите никога няма да се извършат и да свършат.

А историята, особено собствената, трябва да се чете, да се изучава и учи и в училище, и най-вече... да се осмисля. И също така да се признава, включително с грешките, с паденията, с катастрофите, може би най-вече с тях. Иначе оставаме с патриотарското "България на три морета", развяването на българското знаме на стадиони, площади и пътища и тропване на хорце в езеро, като висша проява да родолюбие. И не, разказът за миналото не може да бъде оставен в ръцете нито на чиновниците, нито на академиците, нито на баба и дядо. Защото така влизаме в шизофренната ситуация на малката и голямата правда, истина, действителност. И въпросът май е кой в каква истина иска да живее - в носталгичния спомен за шпековия салам по 2.60 лв. или в истината, че свободата не е в салама, а е висше право на всеки човек.

За всички, които се готови на това, изходната точка може да бъде едно от малкото достижения на същия този преход, в който продължаваме да живеем - Законът за обявяване на комунистическия режим за престъпен. Имаме такъв закон. Обнародването му стана през май 2000 г... преди 19 години.

*Стихотворение на Петко Славейков

Малък Пенчо

Пенчо бре, чети!

Пенчо не чете.

Пенчо, работи!

Пенчо пак не ще.

Пенча го мързи,

гледа да лежи,

ходи, та се май,

търси да играй.

Време се мина,

Пенчо порасна,

иска да яде,

няма откъде.