Дори 75 години след края на Втората световна война българите не знаят дали са окупирани от Съветския съюз или са освободени, пише за "Дойче Веле" Райна Бройер.

Две пощенски картички, които българският ми прадядо написа преди десетилетия, бяха съхранявани в кутия между документи, военни медали и украшения, увити в смачкано прозрачно фолио. Едната е с дата април 1945 г. с училище в Печ, Унгария на фронта. "Аз съм в добро здраве. И се надявам, че и вие сте в добро здраве у дома", пише на дъщеря си Христо Иванов, притиснат за военна служба от Червената армия, защото е ветеринарен лекар.

Втора картичка е от 17 май 1945 г. и показва идилична улица в Дойчландсберг, Австрия. Христо Иванов пише на семейството, че може би ще се прибере скоро: "Учете и бъдете старателни, така че когато войната свърши и аз се прибера, можете да ме посрещнете с гордост", призовава той дъщеря си. Според него винаги бихте успели със старание и учене. Той доказано сгреши.

СССР - освободители или окупационни сили?

Червената армия нахлува в България през септември 1944 г. През следващите три месеца са убити до 30 000 души - бивши министри, журналисти, духовници, бизнесмени, интелектуалци и големи земевладелци, всички обвинени от комунистическата система. Хиляди хора са убити в концлагера Белене на едноименния остров.

Оказа се, че трудолюбието и ученето нямат никакво значение, хората трябваше да бъдат свързани с правилната партия.

Тъй като баба ми не бе с членска карта на комунистическата партия, не й бе позволено да ходи на медицинско училище. Вместо това тя стана учител по биология и химия в малко село. Твърди се, че братът на прадядо ми се е самоубил, но никой в семейството не вярва в това - казват, че е убит. Той бе открито скептичен към установяването на комунистическото управление в България.

Това настроение продължава да разделя общественото мнение и до днес. Някои смятат, че Червената армия е освободила България през септември 1944 г., други твърдят, че страната е окупирана.

Хваната между два фронта

България не участва във войната до 1941 г., когато по настояване на цар Борис III страната се присъединява към Тристранния пакт. Германските войски се разполагат в страната. Управляващите в София се надяват, че този съюз с Германия ще им създаде окупационни зони в страните непосредствен на запад, части от това, което днес е Сърбия и Северна Македония.

Три години по-късно Червената армия застава на границите на България. На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на Царство България, като отхвърля исканото от българската страна примирие. Червената армия преминава през северната граница и окупира черноморските курортни градове Варна и Бургас, пленявайки немските моряци. Същият ден България къса дипломатическите отношения с Германия.

Когато Червената армия нахлува в България, тя почти не срещат съпротива. Много хора са недоволни от правителството и монархията. Без губене на време е създадено контролирано от Москва марионетно правителство. Сега България вече е на съветска страна, а Германия - враг. Много мъже са привикани от Червената армия, включително и прадядо ми.

Когато приключва Втората световна война, България е на страната на победителите. "България се нуждае от приятелство със СССР като всяко живо същество се нуждае от въздух и слънце", така бъдещият комунистически премиер Георги Димитров описва новия съюз. Много хора дори днес казват, че България е освободена.

Присъствието на миналото

След падането на Берлинската стена и срива на комунистическия режим много източноевропейски държави започнаха да се опитват да се справят с миналото - но не и България. Дори 30 години след падането на Берлинската стена и преминаването към демокрация, има малко публичен дебат за зверствата, извършени от комунистическия режим. Учебниците по история за десети клас най-накрая са пренаписани миналата година, съгласно закон от 2000 г., който описва комунистическия режим като престъпен.

Гражданското общество, ориентирано към Запада, от години изисква премахването на руските паметници. Активисти редовно ги пръскат с ярки цветове и превръщат войниците от Червената армия в герои от западната поп култура като Супермен или Капитан Америка.

След анексията на Крим паметник в София е боядисан с националните цветове на Украйна. Повече от 75 години след края на Втората световна война тези паметници са символ на разпокъсаността на българското общество - общество, което все още не е намерило начин да се доближи до собствената си история.

9 май - ден, който разединява

Докато на 9 май повечето европейски страни празнуват Шуманската декларация от 1950 г. - основаването на Европейския съюз, Русия и други държави сателити от бившия СССР провеждат военни паради, за да отпразнуват победата над нацистка Германия в този ден. България, между Изток и Запад, между руската носталгия и западната ориентация, се разкъсва между двете и всяка година разединението се задълбочава.

България отбелязва и двете, но честванията за победата над нацистка Германия имат много по-голямо измерение: хиляди хора се събират всяка година в центъра на София, празнуват с български и руски знамена. Хората пеят руски песни, учениците носят жълто-черни райета с панделки "Свети Георги", съветски символ на военната храброст през Втората световна война, полагат и венци.

Всичко това се случва под големия паметник на Червената армия: висок 40 метра, като статуята на войник от червената армия сочи с оръжие към небето. През 1993 г. общинският съвет реши да събори паметника. Засега никой не се е осмелил да приложи решението.

Надеждите на един старец

Моят прадядо изживя независимостта на България през 1908 г., монархията, нахлуването на Червената армия през 1944 г. и следващите 45 години комунистическо управление. Той дори бе свидетел на ранните години демокрация. Той имаше големи надежди за бъдещето на България. Той почина през 1991 г., на почти 90-годишна възраст. Спомням си един стар мъж, който обичаше да седи на стол, обърнат към морето. Никога не ми е говорил за войната, само за това как Черно море замръзва толкова много през 50-те години на миналия век, че е можело да се ходи по леда.

България е член на НАТО от 2004 г., а член на ЕС от 2007 г. Ориентацията на страната към Запада не охлажда връзките й с Русия, нито емоционално, нито икономически. След 1989 г. монополът на властта на БКП е разпуснат, но властта не сменя в ръцете на елита. България все още има дълъг път, за да се примири със собственото си минало.