“Лошата новина е за предпочитане пред липсата на новини”. Ако през призмата на тази сентенция погледнем кампанията, провеждана вече трети ден от Либия, сигурно бихме могли да открием позитивизъм в нея.
И наистина – след толкова време мълчание, Триполи си каза “черно на бяло” какво иска срещу свободата на българите.

Направи го с една целенасочена и дълго време подготвяна кампания, обединила становището както на най-високите етажи на властта, така и “думата на народа”, превъплътила се в Асоциация на семействата на либийските деца, заразени със СПИН – кой би могъл да опонира на организация, носеща подобно стряскащо име.

Три дни – три послания, като последното, съпроводено от настина тежката дума на любимия син на Кадафи, публикувана не къде да е, а в “Ню Йорк Таймс” – сигурна гаранция, че тя ще стигне там, където трябва.

Лошото е друго – неизвестността, която идва след категоричното потвърждение, че случаят със СПИН-делото е всичко друго, но не и съдебен процес.

От което най-малкото следва да спрем да превъзнасяме и да се уповаваме на независимия либийски съд, чиято тежка дума чакаме с такова нетърпение.
В случая съдът е част от “играта”, но далеч не изпълнява главната роля.

Пределно ясно стана, че исканията и приоритетите на либийската страна са финансови, а след казаното от Сейф ал Ислам - и подчертано политически.
И разбира се, в допълнение, засягащи трети страни, върху които България по никакъв начин не може да въздейства.

Защото, хич не е ясно, как Шотландия ще се съгласи да екстрадира в Либия осъдения за ужаса над Локърби атентатор – каквото е условието на Джамахирията, за да екстрадира тя от своя страна петте наши сестри в България.
Това просто няма да стане.

Да не говорим за стряскащите 4 млрд. евро, които трябва да платим като компенсация и обезщетение на семействата. Не е ясно, коя ще е българската управляваща политическа сила, която ще бръкне в бюджета, за да извади този откуп.

Може би изходът от тази ситуация е преосмисляне на понятието “тиха дипломация” и силната ни позиция – по думите на министър Кунева – в Европейския съюз.

Щом вече е ясно, че либийският процес не е съдебен и пътищата, водещи към освобождаването на българите са дипломатически а не юридически, то тогава да се действа в тази посока.

А относно желанието за оневиняване на нашите, да си припомним мрачната история със Сергей Антонов.

Вярно, тогава бяхме малко сърдити, че съдът го освободи “поради липса на доказателства”, а не защото е невинен, но какво от това, при положение, че Антонов се прибра в България.