Съдът на Европейския съюз постанови, че национално законодателство, което не допуска промяна на данните за пол в гражданските регистри и документите за самоличност, може да противоречи на правото на ЕС, когато става дума за гражданин, упражнил правото си на свободно движение в друга държава членка. Решението е по дело C-43/24 "Shipova", свързано с българска гражданка, регистрирана при раждането като лице от мъжки пол, която живее в Италия, започнала е хормонална терапия и се идентифицира като жена.

Казусът възниква след като българските съдилища отказват да допуснат промяна на юридическия пол, името и единния граждански номер на лицето, позовавайки се на националната практика, която разглежда пола единствено в биологичен смисъл и не предвижда процедура за промяна на тези данни в актовете за гражданско състояние.

В решението си Съдът на ЕС посочва, че макар държавите членки да носят отговорност за издаването на документи за самоличност, правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която не позволява промяна на данните за половата идентичност - включително пол, собствено, бащино и фамилно име и единен граждански номер - на гражданин на държава членка, който е упражнил правото си на свободно движение и пребиваване в друга държава от ЕС. Според съда разминаването между половата идентичност и официалните документи може да създаде сериозни затруднения при проверки на самоличност, пътуване и професионални контакти и по този начин да ограничи свободното движение в рамките на Съюза.

Съдът също така постановява, че национален съд не може да бъде обвързан от тълкуване на вътрешното право от конституционния съд на съответната държава, ако това тълкуване представлява пречка за прилагането на правото на ЕС и за вписването на промяна на данните за пола в регистрите за гражданско състояние.

Делото има пряка връзка с българската съдебна практика от последните години. През 2018 г. Конституционният съд прие, че в българската Конституция е възприет бинарният модел на пола и че юридическа промяна на пола не може да бъде допусната, ако биологичните характеристики на лицето ясно го определят като мъж или жена. По-късно тази линия беше потвърдена и от Върховния касационен съд с тълкувателно решение от 2023 г., според което правото на самоопределяне на пола може да бъде признато само в редки случаи, когато човек не може категорично да бъде причислен към един от двата биологични пола.

Според адвокат Мария Любенова, която представлява лицето пред Съда на ЕС, решението има важно значение за защитата на основните права. "Това дело е за достойнството и правната сигурност на транс хората в България. Невъзможността човек да има документи, които отразяват неговата джендърна идентичност, го поставя ежедневно в ситуации на унижение, дискриминация и правна несигурност. Решението на Съда на ЕС има потенциала да възстанови защитата на основните права на тези хора", заяви тя.

По думите ѝ решението означава, че когато български гражданин, който е транс лице, е упражнил правото си на свободно движение в ЕС, България не може да отказва актуализиране на личните му данни в регистрите на населението. Освен това българските съдилища не могат да се позовават на решенията на Конституционния съд и тълкувателното решение на Върховния касационен съд, ако те противоречат на правото на Съюза.

Адвокат Любенова смята, че след решението всички подобни дела в България трябва да бъдат възобновени и разгледани отново в съответствие с правото на ЕС. Тя обаче подчертава, че остава нерешен въпросът за българските граждани, които не са упражнили правото си на свободно движение, както и необходимостта от законодателни промени, които да създадат ясна и ефективна процедура за промяна на данните за пол, имена и ЕГН в актовете за гражданско състояние.

По думите ѝ самият Съд на ЕС дори е променил името на делото, за да го съобрази с половата идентичност на лицето, което според нея е знак за признаване на тази идентичност в рамките на съдебния процес.

Решението на съда в Люксембург не отменя автоматично действащите български норми, но поставя под въпрос досегашната съдебна практика и на практика задължава България да приведе правната си уредба в съответствие с европейското право поне в случаите, свързани със свободното движение на граждани в рамките на Европейския съюз.