Историческата църква "Св. Неделя" в Батак, където по време на Априлското въстание са избити обявените за светци 1842 души, отново ще стане действащ храм, съобщи БНР.
През 1880 г. по решение на останалите живи след клането черквата е била обявена за паметник костница. Богослужение не е извършвано след събитията от 1876 г.
В храма костница, който е и музей, нищо няма да бъде променяно. Църквата няма да се зографисва, няма да бъдат поставян и икони, допълва www.dveri.bg.
В нея ще бъде поставена единствено осветената от патриарх Максим икона нa новомъчениците от Батак, която ще пристигне в града на 16 май.
Очаква се в посрещането й да участват 50 християнски митрополити, които ще отслужат литургия за новите светци.
Костите на избитите батачани вече ще бъдат третирани като мощи, обясни кметът Петър Паунов. Те ще бъдат извадени от сегашната вкопана в земята костница и след като бъдат почистени, ще се положат в позлатен саркофаг в средата на черквата. Той вече е поръчан за изработка от Пловдивския митрополит Николай.
По негова идея в продължение на година в "Св. Неделя" всеки ден ще се отслужва литургия за баташките светци. Владиката е съобщил на кмета, че в Пловдивската епархия има над 300 свещеници и ако трябва, всеки един от тях ще бъде включен в служенето.
Литургиите няма да пречат на посещенията на туристи в храма и на работата на музейните работници. Сега Историческият музей в Батак, към който е и храмът костница, е сред петте най-посещавани у нас.
Подобно нещо - 1842 човека да бъдат канонизирани за светци, не се е случвало в нашата държава. Тук е мястото да цитирам митрополит Николай, който казва, че Батак ще се превърне в новия Ерусалим, сподели кметът Петър Паунов.
Zelmoxis
на 14.04.2011 в 12:37:35 #1Иван Вазов Възпоминания от Батак (разкази от едно дете) От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак? Хе, там зад горите... много е далече, нямам татко, майка: ази съм сирак, и треперя малко, зима дойде вече. Ти Батак не си чул, а аз съм оттам: помня го клането и страшното време. Бяхме девет братя, а останах сам. Ако ти разкажа, страх ще те съземе. Като ги изклаха, чичо, аз видях... С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника; а пък ази плачех, па ме беше страх. Само бачо Пеню с голям глас извика... И издъхна бачо... А един хайдук баба ми закла я под вехтата стряха и кръвта потече из наший капчук... А ази бях малък и мен не заклаха. Татко ми излезе из къщи тогаз с брадвата в ръцете и нещо продума... Но те бяха много: пушнаха завчас и той падна възнак, уби го куршума. А мама изскочи, откъде; не знам, и над татка фана да вика, да плаче... Но нея скълцаха с един нож голям, затова съм, чичо, аз сега сираче. А бе много страшно там да бъдеш ти. Не знам що не щяха и мен да заколат: но плевнята пламна и взе да пращи, и страшно мучеха кравата и волът. Тогава побягнах плачешком навън. Но после, когато страшното замина - казаха, че в оня големи огън изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина. И черквата наша, чичо, изгоря, и школото пламна, и девойки двесте станаха на въглен - някой ги запря... Та и много още дяца и невести А кака и леля, и други жени мъчиха ги два дни, та па ги затриха. Още слушам, чичо, как пискат они! и детенца много на маждрак набиха. Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях? Само дядо Ангел оживя, сюрмаха. Той пари с котела сбираше за тях; но поп Трендафила с гвоздеи коваха! И уж беше страшно, пък не бе ме страх, аз треперех само, но не плачех веки. Мен и други дяца отведоха с тях и гъжви съдрани увиха на всеки. Във помашко село, не знам кое бе, мене ме запряха нейде под земята. Аз из дупка гледах синьото небе и всеки ден плачех за мама, за тата. По-добре умирвах, но не ставах турка! Като ни пуснаха, пак в Батак живях... Подир две години посрещнахме Гурка! Тогаз лошо време и за тях наста: клахме ги и ние, както те ни клаха; но нашето село, чичо, запустя, и татко, и мама веки не станаха. Ти, чичо, не си чул заради Батак? А аз съм оттамо... много е далече... Два дни тук гладувам, щото съм сирак, и треперя малко: зима дойде вече. Пловдив, 1881 п.п. ВЪЖЕ за Мартина Балева!