Малко теми са по-неясни от балканската история. Това е сложно натрупване на факти и истории за кръвопролития, които не означават нищо за външен човек, освен ако насилието не избухне отново, за да предложи вълнуващи новинарски истории, пише за Еuobserver Десислав Вълканов, преподавател по немска класическа философия в Пловдивския университет.

Разбираемо е, че само шепа хора биха могли да осмислят спорa между България и Северна Македония. Така че може би ще бъде полезно да се обясни историческият контекст на спора, да се обсъдят причините за ината на България и възможният път напред.

Казано накратко, българското правителство не иска да променя македонската идентичност или македонския език, както твърдят някои хора. То иска да изчисти огромна маса фалшификации и лъжи, породени първо от сръбската, а след това и югославската комунистическа пропаганда.

Тази пропаганда е част от самото създаване на новата социалистическа република Македония през 1945 г. и остава непокътната след независимостта на страната през 1991 г.

Заплашена от близките войни и несигурност, Северна Македония не е имала време да се промени. В резултат на това е в сила и до днес взривоопасната комбинация от идеология, национализъм и тоталитарни методи.

Нещото, което най-много дразни българите, е представянето им като "татари, турски монголски фашисти и окупатори".

Това не е остаряла част от пропагандата от 50-те години на миналия век. Това е много актуално изображение, постоянно проектирано в безброй публикации в македонските медии: телевизии, вестници, радио, уебсайтове, филми, документални филми и т.н.

Тя е дълбоко вкоренена в македонската училищна система, където се заличава всяка една препратка към общо историческо и културно наследство.

Става въпрос за буквално изтриване: ако документ или книга от Средновековието, 1800-те или 1900-те са има нещо българско в заглавието си, македонските историци ще го премахнат и ще публикуват редактираното заглавие, което обявяват за автентичното в своите учебници.

Такъв пример е сборникът с народни песни от братя Миладинови, публикуван през 1861 г. като "Български национални песни от Македония". Книгата, отбелязана като крайъгълен камък за македонската идентичност, излиза в Скопие под патриотично подобрено заглавие "Колекция от национални песни".

Същото се случва и с работата на Стефан Веркович: "Национални песни на македонските българи" се заменя с "Македонски народни песни".

Романите на Димитър Талев са преведени с изрязани цели страници, ако обикновената замяна на "български" с "македонски" в текста не може да пасне. Случаят, публикуван от сина му, стигна до Европейския парламент през 2016г.

Примери като този продължават и продължават: от всеки период и за всяка историческа фигура.

Българското правителство бе наясно с всичко това, но даде подкрепа на новото реформистко правителство на премиера на Северна Македония Зоран Заев.

Вместо да натисне Скопие тогава, то подписа договор за приятелство през 2017 г. и помогна за влизането на Северна Македония в НАТО.

Историческите въпроси между двете страни трябваше да бъдат решени от съвместна комисия от историци, която трябваше да служи за истина и помирение.

Трябваше да обсъди всичко открито: да публикува оригинални документи, да изчисти манипулациите и да премахне пластовете на пропагандата и омразата.

Комисията не направи това. Разговорите продължиха докато влизането в НАТО бе официално ратифицирано през 2019 г. Тогава те бяха спрени и възобновени само 11 месеца по-късно след силен български натиск.

Няколко гласа за умереност в Северна Македония, като бившия външен министър Денко Малески или бившия премиер Любчо Георгиевски, бяха обвинени в държавна измяна.

Историческите факти, които те представиха, никога повече не бяха споменавани в медиите.

Няма "Гласност"

Посланието на това, което Георгиевски нарича "дълбока държава" на Северна Македония е ясно: в Северна Македония не трябваше да се стига до момента на "Гласност" и "Перестройка".

Всичко това по някакъв начин би могло да бъде прието от българското правителство, ако не беше фактът, че в страната има близо 2 милиона българи от македонски произход.

Една трета от населението на София се състои от потомци на бежанци от Македония, избягали от вълните на потискане на българските общности, църкви и училища.

Хората, които избягаха, бяха учители, писатели, офицери и бунтовници. Техните имена попълват учебниците в Северна Македония, изчистени от всяко позоваване на българската им идентичност.

Теоретично присъствието на тези хора би могло да служи като мост. Вместо това гласовете им се третират като заплаха.

Тяхното настояване за важността на историческата истина е представено от Скопие като атака на България срещу правото на самоопределение на северномакедонската нация.

Несъмнено действията в противен случай биха били много трудни за лидерите на Северна Македония.

Те не носят отговорност за настройването на пропагандната машина. Те не искат да бъдат тези, които да я демонтират и да разкрият голяма част от културния елит на страната. Затова те избраха по-лесния път: укриване, маневриране и изцяло дипломатическа война с врага - българите.

Крайно време е Европа да се подготви за културно-историческия диалог като част от процеса си за разширяване на Балканите.

Страните от Западните Балкани се нуждаят от изцеление след десетилетия идеология, национализъм и омраза.

Слабите им образователни институции и оскъдните бюджети за култура не биха могли да се справят. Европа трябва да използва впечатляващия си опит в лечение и медиация.

Северна Македония трябва да бъде само първата стъпка в този процес.

Пендаровски пред Еuobserver: Не сме се събудили през 1944 с идеята, че вече сме македонци

Пендаровски пред Еuobserver: Не сме се събудили през 1944 с идеята, че вече сме македонци

Не било истина, че историята на РС. Македония е история на България, според президента им