Има модел в историята на Русия и той може да настигне Владимир Путин, пише The New Yotk Times.

Под управлението на царете и след това на комисарите руските управници изтръгнаха огромни жертви от своя народ, за да постигнат силата, империята и уважението, които смятаха, че се полагат на Русия, независимо дали по силата на огромното си пространство, природно богатство, култура, идеология или просто силата си, само за да установят в един момент, че по пътя са загубили изтощената си, очукана нация.

Егор Гайдар, вундеркиндът, оформил първите посткомунистически реформи в Русия, размишляваше върху този цикличен модел в статия във вестник Известия през 1994 г., чудейки се - както мнозина в Русия и на Запад по това време - дали моделът ще се повтаря след разпадането на Съветския съюз. "Надпреварата на Русия за място в цивилизования свят напомня преследването на Ахил на костенурката", пише Гайдар. "Чрез свръхчовешки усилия Русия ще успее да настигне и изпревари, особено във военните технологии. И все пак светът незабелязано, но стабилно ще продължи напред и отново след позорни и криволичещи неуспехи страната ще се прегрупира за скок и да направи ново клатушкане и всичко ще да се повтори".

Близо 30 години по-късно безмилостните усилия на Владимир Путин да възстанови Велика Русия чрез груба сила, в процеса на разкъсване на Украйна с шокираща жестокост и отслабване на собствената му страна за десетилетия напред, изглежда попадат в модела на Гайдар. Това, което Путин възнамеряваше като бърз марш към Киев за установяване на колаборационистки режим, се превърна в неудобно и скъпоструващо бездействие, като Русия все повече бе принудена да отстъпва, както направи наскоро, когато обяви отстъпление от Херсон.

Друг е въпросът дали руснаците са достигнали точката на пречупване. Значителният репресивен апарат на Кремъл е на въоръжение от началото на инвазията, смазвайки всяка опозиция срещу войната в Украйна. Дори наричането на войната по друг начин освен "специална военна операция" може да бъде престъпление. И най-силната теза на Путин, че "загубата" на Украйна представлява унизително понижаване на Русия от статуса на суперсила, все още отеква сред хората, израснали в съветския патос, в който империята беше далеч по-силна връзка от национализма.

И все пак, независимо дали руснаците наистина приемат променящите се оправдания на Путин за войната, става ясно, че има граници на това, което те са готови да платят за неговите реваншистки мечти. Десетки хиляди руски мъже се втурнаха към границите, след като Путин обяви масова мобилизация, присъединявайки се към стотиците хиляди от най-добрите и най-умните, които са избягали от началото на войната. Междувременно прокремълски ястреби започнаха открито да критикуват некомпетентността на руските военни командири и огромните жертви, които Русия понася.

Преди обявяването на скорошната масова наборна военна служба, последвано от обявяването на военно положение в окупираните от Русия райони на Украйна, около 30% от руснаците, които бяха помолени от прокремълски социолог да опишат преобладаващото настроение на хората около тях, казаха, че са разтревожени. След постановлението този брой е нараснал до 69 процента. Измерването на безпокойството е един от начините, по които анкетьорите усещат националния пулс, когато изразяват загриженост, че "специалната военна операция" носи сериозен риск.

Следенето на националните настроения е критично и за Кремъл, въпреки че определено ниво на безпокойство е в негов интерес. Голяма част от насаждането на страх от Путин е насочено по-малко към опитите да сплаши Украйна или Запада, колкото към задържането на руснаците на борда. Приказките за неонацистите, НАТО пред портите или декадентски Запад, който се нахвърля в смъртната си агония, заедно с редкия намек за потенциален ядрен Армагедон, всичко това предизвиква дълбоко вкоренени национални страхове сред руснаците, наследени от Втората световна война и Студена война. Но тъй като инвазията се проточи, Путин трябваше да извика (като лъжливото оварче) "Вълк, вълк, вълк!" все по-рязко.

В последното му изказване, обикновено маратонско появяване пред контролирания от Кремъл дискусионен клуб Валдай, на 27 октомври, лъжливостта на един "агресивен, космополитен, неоколониален" Запад, умножаващ половете, беше доминиращата тема, като Украйна беше цитирана само като пример за злото, на което е способен Западът.

И все пак дори пред тази кротка публика модераторът внесе нотка на безпокойство и съмнение относно войната. "Владимир Владимирович, вашето решение да започнете специална военна операция през февруари беше, разбира се, голяма изненада за всички, включително за мнозинството руски граждани", каза Фьодор Лукянов, уважаван външнополитически анализатор. "Вие многократно сте обяснявали логиката и причините, знаем, но все пак това са решения от такъв мащаб, които вероятно не се вземат без специален натиск. Какво се случи преди това решение?"

Путин даде шаблонния си отговор за необходимостта от защита на руснаците в Донбас, но Лукянов продължи: "Имате ли чувството, което, честно казано, има в обществото, че врагът е бил подценен?"

Отговорът на Путин, разбира се, беше отрицателен. Той инстинктивно знае, че диктатура като неговата се основава отчасти на страха, но също и на способността му да проектира образ на сила, компетентност и сигурност. С малък опит в демокрацията, руснаците традиционно се задоволяват да поверят управлението си на силен "хазяин" или господар, стига той да осигурява стабилност и да изглежда, че знае какво прави. Но ако този договор бъде нарушен, както най-великият руски поет, Александър Пушкин, предупреждава в цитат, който всяка Русия знае наизуст: "Бог да ни пази да не видим руски бунт, безсмислен и безмилостен".

Путин осъзнава тази опасност. Той често описва "цветните революции" в Украйна, които на два пъти изгониха подкрепяния от Русия президент, през 2004 г. и 2014 г., като катастрофални събития - подклаждани, разбира се, от вечно хитър Запад. Той знае, че трябва да увери населението си, че всичко върви по план, че западните санкции не причиняват никаква вреда, че Русия ще възвърне своето величие.

"Да направим Русия велика отново" е тема, която Путин разработва в продължение на много години, от оплаквания за разпадането на Съветския съюз като "истинска трагедия" до излияния на поглъщащото му негодувание от "така наречения Запад" - по същество Съединените щати - за това, че не приема Русия и него самия като равен в глобалната сила.

Той щедро използва своето пренаписване на руската история и култура - ​​както направи отново в речта във Валдай, цитирайки, между другото, Солженицин и Достоевски - за да претендира за духовно превъзходство над Запада, който той вижда като упадъчен и разлагащ се. Няма значение, че и двамата писатели са били репресирани от държавата, съветската и царската и че Русия е широко възприемана като клептокрация.

Голяма част от критиките на Путин към Запада се споделят, разбира се, от Запада. И все пак Путин подхожда не от информиран анализ, а през съветската призма, която дълбоко изкриви Запада и проектира върху него всички автократични и репресивни машинации на Кремъл.

В това уравнение няма мека сила, няма преценка на причините, поради които Украйна може да бъде по-привлечена от Европа, отколкото от Русия, а само сфери на контрол, разпределени според правилата за завоевание и контрол, които Западът отхвърли след Втората световна война. Копнежите на украинците нямат място в това; Мисията на Русия - на Путин - е да върне на Русия това, което й принадлежи по право на власт.

Що се отнася до въпроса на Лукянов за времето, става очевидно, че Путин, все по-изолиран по време на пандемията от Covid, е бил накаран да вярва от своите подлизурски лакеи, че бърза инвазия незабавно ще свали правителството в Киев и ще върне Украйна обратно в стадото и че Западът е стигнал твърде далеч, за да направи нещо по въпроса.

Презумпциите бързо се оказаха катастрофално погрешни. Но диктаторите, които държат неоспорима власт толкова дълго, колкото Путин, не са склонни да признаят, че някога грешат.

Следвайки модела, очертан от Гайдар, Путин отговори на неуспехите, като поиска още повече жертви от руснаците за все по-жестока война. Но както откриха неговите предшественици, при това трагично, търпението на нацията им не е безгранично.