Само за последните няколко години, някогашната радикална левица стана изцяло "мейнстрийм", търгувайки с езотерични академични публикации за шестцифрени сделки с книги, заглавия на първа страница и някаква космическа шега - редовни публикации в Teen Vogue. Критиците често обвиняват за това марксизма, но в наши дни най-пагубните леви идеи не се дължат на Маркс, а почти всички се основават на друг - Зигмунд Фройд, пише за CapX Кит Уилсън, писател и музикант в Лондон.

В края на краищата Фройд популяризира идеята за човешкото подсъзнание. Макар и стара идея (Шекспир знаеше, както и много други, че макар и да не разбираме как, съзнанието ни работи срещу нас и захаросваше пиесите си със самозалъгващи се глупаци), Фройд третира подсъзнанието като научна концепция, независимо и в крайна сметка по-важно от съзнателния ум и твърди, че може да бъде анализирано и най-добре разбрано от обучени експерти. Пукащите се мехурчета, които подсъзнанието от време на време пуска на повърхността - символични сънища, приплъзване на езика, странни жестове - могат да бъдат декодирани, твърди той, за да разкрият нещо по-правдиво за нас от нашите ежедневни намерения и дела - какво наистина се случва дълбоко в главите ни.

Фройдистка крехкост

Всичко това оформя голяма част от начина, по който мисли днес левицата, отклонявайки я от традиционната загриженост за материални неравенства и възприемайки вместо това различни форми на психологически спекулации и предположения. Помислете например за основната предпоставка на "Бялата крехкост" на Робин Ди Анджело - че расизмът съществува не само при явни, външни форми на злоупотреба, нито в безлични, структурни проблеми като различия в заплащането, но върши най-мръсната си работа зад кулисите, конспиративно, невидимо, в задните стаи и тайни ъгли на ума на всеки бял човек, скрито влияещ на всяка мисъл. Разбира се, малцина от нас са наясно, на съзнателно ниво, с нашите дълбоко заложени предразсъдъци и много добронамерени бели хора се придържат към идеята, че са расисти - както казва Ди Анджело, "отбраната, отричането и съпротивата са дълбоки" - но просветените анализатори с техните привилегировани прозрения в развратените дълбини на човешкия ум явно знаят най-добре.

Версиите по този принцип на Фройд - че съзнателното поведение е лъжа и че ние, експертите, знаем по-добре какво наистина мислите - са навсякъде. Вземете понятието микроагресия: неволни намеци, които уж разкриват някои дълбоки, скрити предразсъдъци. Или идеята, че несъгласните гласове могат просто да бъдат обяснени с "вътрешно субективен расизъм" или също такъв "сексизъм". Дори за привидно похвално поведение често се казва, че маскира нещо ужасно - както Мики Кендъл пише във "Феминизъм на Худ", "учтивостта, филтрирана чрез крехкост и надмощие, не е свързана с маниерите; става въпрос за методология за контрол на разговора". Колкото и да си мислиш, че си невинен, подсъзнанието винаги оставя своите мръсни пръстови отпечатъци.

Но много от твърденията на съвременната фройдистка левица, след като ги лишите от конспиративната привлекателност, се оказват всъщност невероятно банални - ние отдавна знаем, например, че хората правят обидни, необмислени и безчувствени неща, често без да го осъзнават и отдавна разполагаме с речник от думи, за да ги опишем, например: снизходително, грубо, необмислено, експлоататорско или дискриминационно. Очевидно тръпката е да се третират тези неща като систематични - като научно установими отличителни белези на повредено мислене. Когато прекласифицираме една нечувствителна забележка, вече не я третираме просто като грешка на повърхностно ниво, а като симптом на някаква основна патология - такава, която трябва да бъде проучена и ако е възможно, изкоренена.

Това наистина ли е "фройдизъм"?

Малко от всичко това е строго "фройдистко", в основния смисъл на самия Зигмунд Фройд и вероятно няма и да одобри тези аргументи. Както Кристофър Лаш посочва в едно есе за "Фройдистката левица" през 1981 г., бракът между Фройд и лявата политика винаги е бил странен: "Фройд поставя повече акцент върху човешките ограничения, отколкото върху човешкия потенциал, той няма вяра в социалния прогрес и настоява, че цивилизацията се основава на репресии. Тук на пръв поглед няма много неща за реформатори или революционери".

Но от историческа гледна точка от значение е не толкова какво е мислил самият Фройд, а как тези идеи са интерпретирани и пренасочени от левицата. Очевидно много мислители са привлечени от могъщото обещание да могат да "махнат маските", както се изразява Пол Рикьор, на "лъжите и илюзиите на съзнанието" - за да покажат, че сме дърпани назад от нашето неизбежно утопично бъдеще не просто от външни икономически сили, а от нещо вътре в нас: нашите собствени умове. Фройд, както казва Лаш, "показва как обществото навлиза и деформира индивидуалната психика: не чрез индоктринация или културна обусловеност, а чрез по-дълбоките механизми на репресия и сублимация". Само чрез разбиране и прекъсване на безкрайната верига за обратна връзка между увредената психика - която оформя обществото по нейния образ - и увреденото общество, което оформя психиката по своя образ, можем да се надяваме да постигнем истински социален прогрес.

Идеите на Фройд са интегрирани в лявата мисъл още през 1920 г. от унгарския марксист Дьорд Бернхард Лукач фон Шегедин и по-задълбочено през следващото десетилетие от фройдмарксиста Вилхелм Райх (Фройд е изцяло против "политизирането" на психоанализата и отношенията му с Райх се изострят, а след 1933 г. окончателно се втвърдяват). А с критичните теоретици на Франкфуртската школа - сред тях Теодор Адорно, Херберт Маркузе и Ерих Фром - "удрят шестица от тотото". Институтът за социални изследвания и Франкфуртският психоаналитичен институт споделят една и съща сграда и лекционни зали, а Фром, например, е член и на двете.

Теодор Адорно се опира до голяма степен върху фройдистката психоанализа, твърдейки, че разкрива различните психологически механизми, чрез които човекът се примирява с "болестта" на съвременното капиталистическо общество (един доста прословут пример, който дава, е предполагаемата самопринуда да се наслаждаваш на поп музиката...). Херберт Маркузе, от своя страна, е зает с фройдистката идея за репресия, нещо, което той продължително изследва в "Ерос и цивилизацията", където твърди, че истинската борба в историята не е класова, а борба срещу задушаването на нашите инстинкти, особено нашите сексуални инстинкти. В този смисъл той представлява може би най-влиятелния мислител на своето време - предвещавайки преместването на левицата от класовата политика към "еманципирана" форма на социална критика.

"Карикатура"

Но подобно на Фройд, много от тези мислители вероятно ще се подиграят на някои от новите идеите, с които се свързват техните имена днес - френско-българският психоаналитик и феминист Юлия Кръстева, която абсорбира фройдизма чрез работата на Жак Лакан, наскоро каза: "Много от нашите американски колеги взеха това, което предложихме, опростиха го, превърнаха го в карикатурира и го направиха политически коректно. Вече не мога да се разпозная."

Политическата философия рядко остава толкова остра и добре дефинирана, колкото изглежда, когато най-умните й поддръжници я представят за пръв път, вместо това се размива с течение на времето от безкраен прилив на слаби последователи, които поемат и връщат полуразбрана същност на аргументите.

И именно тази размита форма на фройдистко левичарство виждаме навсякъде днес: от фиксирането върху езикa - идеята например, че трябва да използваме думите womyn или womxn, а не woman (жена, за да се избегне завършващото men/man-мъж) - до основното предположение, че десните винаги са движени от алчност или садизъм. Марксистите от старата школа поне вярваха, че основният проблем е икономическият личен интерес: че елитите винаги ще се стремят да експлоатират работниците за собствената си икономическа изгода.

Колкото и опростено да e това, поне поставя вината върху един вид универсална човешка природа: всеки, който се оказва в положение на икономическа власт, ще се стреми да запази позицията си с каквито и да било средства. Днес фройдистката левица ни насърчава винаги да подозираме в уникална греховност нашите опоненти: че те са водени от нечисти мотиви, докато те са морално чисти.

Това е опасна игра, която в крайна сметка прави истинския социален прогрес по-малко вероятен. Кое е странното във фройдистката левица: за една идеология, заета с разбирането на човешкия ум, тя е забележително сляпа за основната психология. Казват ни, че нашите съзнателни намерения и добри дела бледнеят по значение пред безкрайните несъзнателни злини, за които се предполага, че сме виновни, това не създават по-хармонично общество - прави ни параноични, недоверчиви и студени: насърчава ни да не правим малки, смислени, любящи, благотворителни жестове, но вместо това винаги да се подозираме в злоба и предразсъдъци. 

По-важното е, че това просто не е вярно: ние знаем, в ежедневния си живот, че хората са сложни и изпъстрени с недостатъци и че в крайна сметка трябва да се измерват според техния характер и действия. Всеки, който искрено вярва, че конспиративните действия на подсъзнателния ум са по-важни от всичко, което правим, е по-добре да започне отново да вижда човешкото в човека.