Има вече информация, че хиляди руски войници са убити във войната в Украйна, пише Алиса Кол за EUROPP - European Politics and Policy, London School of Economics and Political Science и коментира, че докато народът на Украйна правилно е в центъра на вниманието на света, загубата на руски войници трябва да се добави към жертвите на конфликта.

"Правда" бе основният всекидневник, разпространяван в новинарските павилиони, когато израснах в Одеса през 80-те години на миналия век. Някога като съветска пропаганда, сега все още съществува и олицетворява подхода на Русия към контролираните медии. "Истината", която се появява на страниците на "Правда", е тази, която все още доминира руското обществено мнение. В границите на Русия няма новини за войната в Украйна, а на руските държавни медии е забранено да използват думите "война" или "инвазия", за да опишат случващото се.

При кибератака срещу руските държавно контролирани канали, хакери успяха за няколко минути да излъчат реални изображения от Киев, Харков и други градове, показвайки, че руската армия безмилостно атакува нищо неподозиращи граждани. Щетите върху руската икономика, настъпили след инвазията, означават, че някои факти започват да проникват в руското обществено мнение, независимо дали Путин харесва това или не. С тези образи и реалности, различен вид истина бавно навлиза в колективното съзнание на руската общественост, особено за майките, съпругите и сестрите на мъже, изпратени от Путин да водят тази жестока, безмислена война.

А истината е, че те дори още не са мъже - те са предимно момчета, изпратени в Украйна. Бавно, дори в ограниченото публично пространство, което съществува в Русия, тежкото положение на тези млади мъже започва да създава известна - засега малка - разлика. Руски войници, пленени от украинската армия, са заснети да се обаждат вкъщи, за да кажат на своите майки, сестри и съпруги къде се намират сега и какво са правили, откакто заминаха за "учения" в Беларус, където телефоните им бяха конфискувани. 

Известният украински журналист Дмитро Гордън публикува десетки видеоклипове на тези момчета, които се обаждат вкъщи, за да кажат на майките си, че са в Украйна, само за да чуят тишина и шок от другата страна на линията. Те не знаят, нито могат да си представят, че синовете им сега са затворници в Украйна или по-лошо, разпръснати мъртви на нейна територия. Не им бе казано, че синовете им ще бъдат изпратени на война, още по-малко в Украйна, за да се бият с хора, които изглеждат като тях, говорят като тях и дишат като тях.

Те не знаеха, както майка ми не знаеше, когато един ден някой почука на вратата на нашия малък апартамент в Одеса, за да вземе баща ми в Съветската армия. Баща ми, който завършваше докторска степен по физика в Одеския държавен университет и никога не бе виждал пистолет и още по-малко Калашников, бе изпратен да се бие някъде в Афганистан. Всъщност не знам къде и до днес, тъй като той никога не говори за Афганистан.

В Съветския съюз не се говореше много за посттравматично стресово разстройство, което стана международно признато състояние, след като американските войници започнаха да се връщат от друга безмислена война - тази в Ирак. Баба ми каза, че баща ми никога не станал същият след завръщането си и аз вярвам в това. Тя от години съжалява, че не е подкупила служител от съветската армия, в резултат на което баща ми е призован, няколко месеца по-късно, когато съветските сили решават да нахлуят в Афганистан. Бях новородена, когато той е изпратен да се бие в онази война, и на около 1 година, когато се върна.

Тогава СССР също смяташе, че ще постави афганистанците на колене за нула време. Не се случи по този начин. Единственото нещо, което баща ми отбеляза по темата за Афганистан, когато един ден по CNN обсъждаха американските жертви е, че "те никога няма да спечелят тази война". И когато човек погледне снимки на афганистански жени в елегантни костюми през 60-те години на миналия век и тях сега, е невъзможно да се отрече колко ужасно погрешна е тази война за всички засегнати: афганистанците, съветите и американците.

Има печеливши ситуации, има печеливши и губещи ситуации, но има и такива, в които всички губят - тази война бе такава. И сега е безсмислено да се спори дали САЩ или СССР по време на онази дълга Студена война са нанесли повече щети. Важно е да запомните обаче, че тази война също започна с това, че съветските сили привличаха момчета да се бият, без да се мисли за човешката цена, включително за собствената им армия. И днес, както и тогава, руската армия вече бе изгубила хиляди животи. Истинските числа са неизвестни.

Но тъй като руснаците са извършителите на агресията, светът не се занимава с тях. И на някакво ниво, гледайки как приятелите ми бягат от Киев и семейството ми се крие от сигналите за въздушна атака в апартамента си в Одеса, аз също изпитвам малко съчувствие към тях. Но в крайна сметка, казвам си, те са точно като баща ми, изпратени - повечето от тях без да знаят какво и къде - да водят губеща война. "Любовта е губеща ръка", по думите на Ейми Уайнхаус. Такава е и войната. И губещ в тази игра е и украинският народ, взет за заложник от една от най-силните армии в света с ядрени способности.

И все пак животите на руските войници трябва да бъдат добавени към скъпата сметка на тази война. На руски има дума за това - Мясорубка (месомелачка). Това е краят, към който Путин изпрати своите момчета. И като гледам кадрите от конфликта, изпитах все по-голямо съжаление към тях, тези момчета, които не искаха тази война, на които не бе казано, че ще бъдат изпратени в Украйна и които умират като мухи в резултат на безсмислената война на Путин.