Без съмнение ковид пандемията ощети мнозина и подложи на тест целия спектър от обществени отношения. Множество сектори бяха фатално и безвъзвратно засегнати, други пък се възползваха и просперираха. Силно пострада обаче образователната система. Училищата се твърди успяха да се справят някак, университетите със сигурност не могат да се похвалят със същото, поне не и всички.

Вирусът още е сред нас, въпреки това обаче ние активно се опитваме да излезем от летаргията и да си възстановим що-годе нормалния живот, макар и променен. Вторият семестър на миналата учебна година завърши, може да се каже, с провал. Половинчатото дистанционно обучение, което се провеждаше, никак не успя да задоволи нито нуждите, нито да покрие критериите. В крайна сметка периодът на адаптация беше дълъг и това е нормално, предвид връхлитането на кризата с извънредно положение и пълно затваряне. Обстоятелствата наложиха да се свалят изискванията и за кандидатстудентските кампании, и за изпитните сесии. От друга страна, по-лесният прием в множество елитни специалности увеличи наплива на кандидати, безразборно. Така със или без необходимите знания за едни се намери място в университетите, по същия начин за други завърши поредната академична година.

Лятото беше периодът, в който трябваше да се усъвършенстват университетите, да бъдат пригодени и готови към вече различния начин на живот - с коронавирус, насред пандемия.

Известно време след началото на новата академична година отчитаме множество подобрения. Всъщност оказа се, че дори леките подобрения са същинска рееволюция. Или пък еволюция? Еволюция, която дали не ни връща назад във времето, но... все пак да завариш липсващите допреди топла вода, сапун и тоалетна хартия в санитарните помещения на университета, прави доста добро впечатление. А и на ХХI век му прилягат подобни несъществени до тази година глезотии. Чувството е сякаш преминаваш през вековете с машина на времето - в единия момент се радваш на откритието на топлата вода, а в следващия наблюдаваш дигитализацията на образованието. А как са се случвали нещата преди появата на тоалетната хартия - остава загадка.

Рекламите по телевизията как да си мием ръцете се оказаха ефективни, защото винаги на мивките се вие опашка от чакащи студенти. Въпросът за броя и дали е достатъчен и съответен спрямо количеството студенти, оставяме настрана. Както и този, че за щастие студентите се ограничават само до миене на ръцете. Грандиозна промяна е ангажиментът с меренето на температурата на влизане в университетите. Всяко школо разполага с термометър на входа. Слава Богу не живачен, ами последен писък на модата (технологията, вярно, но тя се развива в крак с модата, а покрай коронавируса имаме нови модерни придобивки). Варират от малки, подобни на 9 мм "Макаров" пистолетчета до големи автоматични скенери, които, след като ти измерят температурата, любезно те подканят с "Моля, преминете!". Друг е въпросът, че сутрин, когато бързаш закъснял за лекции и се наредиш на опашката за мерене на температурата, се молиш наум набиращия сила делничен стрес да не ти е повишил телесните градуси, защото те чака изолатор, коридор на поликлиника или друго неприятно място.

Тези минимални санитарни изисквания безспорно ги отчитаме и се радваме, но какво се случва с образованието?

Дилемите са много. Част от студентите продължават да се обучават дистанционно, друга част паралелно са разделени на присъствено и дистанционно едновременно. В УНСС пък са избрали друг "революционен" метод - редуване на седмица с обучение присъствено, с друга - електронно, демек: ни така, ни иначе. Комбинираната форма на обучение създава доста трудности и усложнения, а и честно - доколко беше ефективно свободно да може да бъдат посещавани барове, дискотеки и ресторанти, но да се ограничават посещенията на учебни занятия? Въпрос на приоритети навярно. Или пък дистанционната седмица беше оставена, за да има време да се хванат проявите на едно заразяване?

Електронното обучение отбелязва напредък в сравнение с предходния семестър - факт, но въпреки това фарсът си остава пълен. Платформите не са достатъчно добре разработени, не издържат огромния брой студенти и често просто се сриват. Друг път при връзката, когато се осъществи, най-честата фраза за начало е "Колеги, чуваме ли се?". Въпросът е обоснован от втренчен поглед на преподавателката в екрана и липсата на аудио-визуална насрещна реакция. Абсолютно логичен е пък по линия на разбирането. Навярно едни чуват, други - не, неколцина може би даже я слушат, а за други нейният глас е монотонен фон на това, с което се занимават. Ако изобщо са усилили звука, а не присъстват само фиктивно - подобно на покойни гласоподаватели в изборите. Доста студенти по време на електронните занятия всъщност работят, други използват времето да изперат, къпят се (или си мият ръцете, защото така казаха по телевизора), готвят, лакират си ноктите, въобще занимават с всичко останало, но не и да се концентрират върху учебния процес. Нормално, времето не стига, а и трябва да сме мултифункционални. Е, да си призная, аз лично понякога играя белот онлайн, но се старая и да слушам. С половин ухо. Самата обстановка напомня на непринуден разговор по телефона с човек, с когото не си имал намерение да разговаряш, но трябва да му чуеш житейските проблеми, макар и да не го слушаш. В никакъв случай не се чувстваш като горд студент, учещ зад вековни университетски стени!

По този начин се ощетява, а дори и обезсмисля учебният процес. Процес, в който невербалната комуникация и дори самата академична атмосфера оказват огромно влияние, тази атмосфера не може да бъде предадена от екрана. Самата среда, да присъстваш сред хора, сред общество, е основополагаща. В момента образователният процес наподобява онова "дигитално зомбиране" на младежите, срещу което уж всички възрастни роптаят. Професор Сергей Игнатов наскоро припомни една мисъл на Аристотел, че човекът е обществено/социално животно, и добави, че когато му отнемем социалното, остава само едно животно. Животно пред екран.

Отделен въпрос е и за конкретни специалности, да които е предвидена само присъствена форма на обучение - как точно се учи медицина само електронно? Инак и кучето цял ден гледа работата на месаря през витрината, но от него месар не става - практиката също е част от образователния процес.

Присъствените занятия в Ректората на СУ "Св. Климент Охридски" са на високо ниво. Безспорно организацията е качествено направена. Местата за сядане са обозначени с ограничителни лепенки, спазена е необходимата дистанция, дезинфекция е осигурена за всеки студент. Очевидно не е невъзможно, но защо тогава продължава да се поддържа електронно обучение, никой не може да ни отговори. Няма изненада. Човешката еволюция не познава такъв бърз прогрес, в който в една година се откриват топлата вода и сапунът и същевременно се дигитализира образованието. Стъпка по стъпка, нека не бързаме. Макар и да не е за предпочитане, има тенденция за подобрение на електронното обучение, системите постоянно се обновяват и се отстраняват проблеми и грешки. Ще свикнем, също както свикнахме да си мием ръцете.

Пандемията ще отмине подобно на свинския грип, птичия грип, ако щете и чумата едно време. Ще преборим и коронавируса, без значение от цената. "Панта рей", е заключил древният мъдрец. Да, всичко тече и всичко се изменя, но май никъде не е уточнил в каква посока - напред и нагоре или назад и надолу. В случая като че по-скоро в последната. И проблемът ще лъсне после, когато след коронавирусната пандемия изпаднем в интелектуалната пандемия и образователната недостатъчност започне да покосява сектор след сектор. Защото, колкото и тривиално да звучи, днешните студенти са утрешните специалисти, от които ще зависи бъдещото ни съществувание и развитие. Със сегашен фокус, бъдещето с настоящите студенти някак си изглежда като мъглив тунел с много неясен лъч светлина. Нека все пак не губим и малката светлинка.

Най-смислената инвестиция на време и пари от страна на държавата би била в образование, и то в качествено образование на най-високо ниво, каквото като цяло липсва. Учебните заведения трябва да са последният сектор, който да бъде ощетен и затворен. Вероятно, преди да обмисляме как да отворим ресторантите и заведенията, трябваше да създадем условия и мерки, за да върнем учащите в училищата и университетите. Защото - не се съмняваме в това, но осъзнаваме ли го наистина? - това са семената, които сеем днес, и реколтата, която след време ще жънем в икономиката, политиката, медицината, правосъдието...