Медицинската сестра Христина Димова пред в-к "Дума"

Христина е от Момчилград и е една от арестуваните на 9 февруари 1999 г. в детската болница в Бенгази 23 българки.
Пусната е след 8 дни и оттогава не е виждала петте медицински сестри, които на 6 май бяха осъдени на смърт.
Христина Димова се върна от Либия преди няколко месеца и е последната българска медицинска сестра, напуснала детската болница в Бенгази през септември 2003 г.

И тук, и в Либия знаят, че българките са невинни, затова да сложим край на тихата дипломация и на висок глас с помощта на Европа да спасим Нася, Кристияна, Валя, Валентина и Снежана, призова медицинската сестра.

Още не мога да повярвам, че ги осъдиха на смърт. Петте българки са невинни. Работихме заедно в детската болница в Бенгази. Познавам ги добре, нищо не са направили, както не сме направили нищо ние, останалите.
Либийското здравеопазване не може без българските специалисти. Местните, когато някой се разболее, искат да бъде прегледан от български лекар.
След дежурства ни се събираха по два свободни дни и имахме право да работим допълнително. Гледах деца в две семейства, едното го поех още като се роди и го оставих на 4 години, научих го да говори български и то ми казваше "Мамо Христина".
Семействата, където работехме, ни казваха: "Българи, европейци не могат да направят това - да заразяват деца."

Отидох на работа в Либия през февруари 1998 г. чрез фирма "Експомед". Още през първия ден в детската болница в Бенгази двама египтяни лекари ни предупредиха, че в лечебното заведение има много СПИН, затова трябва да работим с два чифта ръкавици. Не стигаха спринцовките и други материали. Кръвта и кръвната плазма се получава от други страни, но в Либия никой не я изследва.

Не спазват елементарни изисквания за стерилност в болниците

В Бенгази има една болница "Джамахирия", където приемат бременни жени за раждане. Там за 12 часа има между 20 и 30 раждания и за всички се използват само 4 комплекта ножици. Топят ги в леген със спирт и някакъв дезинфекционен разтвор и продължават.

В болницата в Бенгази изваряват инструментите в барабани на автоклав и после ги оставят на открито - ако два дена няма операция, те вече не са стерилни и трябва ново изваряване, но не го правят.
Като питах супервайзера защо се допуска това, той безгрижно ми отговаряше, че няма проблем.

В болницата бяхме българки, филипинки, полякини, унгарки, даже иракчанка имаше. Не знам защо набедиха точно българките. Когато ни арестуваха, посланиците на другите държави лично дойдоха да защитят сънародниците си и ги освободиха, а нас никой не ни потърси.
Всъщност за ареста се е разбрало от Емил Узунов, съпругът на Валя Червеняшка, тъй като той стана свидетел.
През декември 1998 г. бяха арестували две българки за една седмица и когато попитахме нашия консул защо, той ни отговори така: "Сигурно има за какво!" Понякога си мисля, че

българките са избрани за изкупителни жертви, защото сме слаби, няма кой да ни защити, другите държави какво ли не направиха за своите.

Мисля си, че Кадафи наказва Бенгази на гърба на невинните наши медици. В този град той има голяма опозиция - не го обичат, но се и страхуват. Кадафи вдигна заплатите, но не отпусна пари за това само на Бенгази, наказва ги.
Някъде около декември 1998 г. ни прибраха паспортите в болницата, без да ни казват защо. После се появи този Джума Мишри, висш полицейски началник от Триполи. Дойде в болницата в Бенгази и стоя няколко седмици. Появиха се и други полицаи, много полиция имаше. Не ни казваха защо.

На 9 февруари си бяхме по квартирите, живеехме по две българки в стая. Пристигна шофьорът на линейката и каза веднага да се приготвяме спешно да отидем в болницата, понеже имало катастрофа с автобус с деца и ще има нужда от много медицински сестри. Набързо се стегнахме и тръгнахме. Помня, че Нася Ненова тръгна както си беше с чехлите и наметната с дрешка.
Закараха ни в двора на болницата и чакахме два-три часа. Дойде автобус, облепен с хартия. Чудехме се какво става. В това време от чаршафи направиха ленти и ни вързаха ръцете и очите. Така ни натовариха в автобуса и потеглихме. После разбрахме, че ни возят към Триполи. Настаниха ни в мръсно тъмно подземие, не беше истински затвор, някакъв голям арест беше.
Това за катастрофата са го измислили, за да тръгнем към болницата вечерта, когато другите българки отиват за нощна смяна и така да могат да ни задържат всичките. Докато пътувахме за Триполи, Джума Мишри, който беше в автобуса, се подиграваше, че ни води на сауна в петзвезден хотел.

На първия разпит бяхме аз, Снежана Георгиева, Валя Червеняшка и малката Валя от Пазарджик. Разпита го водеха Джума, един либиец, който много добре говореше български, и други двама - също либийци, но те само записваха нещо.
Питаха ни много за фирмата "Експомед" - коя е, как сме стигнали до нея, дали на интервютата за работа е имало либийци и дори дали техният здравен министър Саат е бил сред тях. Ние не познаваме министъра.

Питаха ни много откъде е тоя СПИН в болницата. Откъде да знаем, имаше го още като дойдохме!

Мен ме държаха 8 дни. Други ги пуснаха чак след 20 дни. Една вечер изведоха Нася и повече не я видяхме. Като я върнаха, сложиха я в отделна съседна килия. Една от колежките ни я пита на висок глас: "Нася, биха ли те, чукни веднъж на стената, ако е така." И Нася удари стената веднъж. Били са я...
Всички много се страхувахме, не знаехме какво става, нищо не бяхме направили, а ни арестуваха. Криеха от нас кои други са арестувани, разбрахме после, че имало задържани и либийци. Директорът на болницата в Бенгази изчезна няколко седмици след като ни пуснаха и никой не разбра какво стана с него.

Докато бяхме задържани, малката Валя от Пазарджик (наричахме я така, защото беше нисичка), поиска от директора на затвора да съобщим на нашия консул.

А той отвърна: "Тука не е България."

Продължих да работя в болницата в Бенгази. Един ден видях тоя Джума и го попитах за Снежана и другите четири сестри, дали мога да им пратя нещо. А той ми каза: "Забрави!" Точно така ни изпрати и директорът на затвора по-рано. И той ни каза "Забравете всичко, което се е случило тук, вие ни бяхте на гости!" <> После в болницата дойдоха проверяващи за СПИН. Не им дадоха историята на заболяванията на нито едно от заразените деца. Родителите на тези 400 деца пък не искаха да дадат кръв за изследване, защото било грях. Как ще се докаже зараза, като не може да се направи изследване?
Заразените деца не са всичките от Бенгази, докарваха ги чак от Сирт, от Дерна, отвсякъде. Местните хора мислят, че заразата се пренася от африканци - от хора, които идват без визи и без проверки от Судан, от Чад, от други места. Те живеят като скитници в голяма мръсотия и обикалят необезпокоявани с години.

Много ми е мъчно за петте сестри, България трябва да направи всичко, за да ги спаси, защото са невинни.
Ходих преди три дни при една врачка, много известна, в село Боян Ботево. Носех своя снимка със Снежана, с Нася, с другите сестри. Питах я какво ще стане с жените от снимката.
Тя ми каза: "Няма да ги убият, от високо място ще им се помогне, но тяхната работа ще се проточи много..."