Александър Вучич отдавна се представя като незаменим посредник между Изтока и Запада - приятел на Путин, партньор на Китай и необходим за Брюксел. Но зад фасадата на стабилността се крият авторитарни методи, корупция и протести, които все по-трудно могат да бъдат заглушени. Въпросът вече не е дали въжеиграчът ще се препъне, а колко тежки ще са последствията за Сърбия.
Александър Вучич не е просто политик, а майстор на оцеляването, превърнал двойния език и лъкатушенето между великите сили в своя запазена марка. От националистически министър на информацията в ерата на Милошевич до "европейски реформатор" в костюм на държавник, той винаги е бил там, където вятърът опъва платната.
Днес Вучич се представя пред Брюксел като гарант за стабилността, пред Москва като лоялен съюзник, пред Пекин като надежден партньор, а пред собствените си граждани - като единственият, способен да брани сръбските интереси. Зад тази фасада обаче стоят концентрирана власт, подчинени медии и умело поддържани страхове от "външни врагове". Политическата му еквилибристика не е израз на сила, а е резултат от на слабостите на онези, които му позволяват да играе на няколко дъски едновременно.
Кариерата му започва в редиците на Сръбската радикална партия, където по времето на Милошевич заема поста министър на информацията и се утвърждава като глас на национализма. След падането на режима, Вучич умело сменя посоката и се представя като умерен прагматик, създавайки Сръбската прогресивна партия, която превръща в основен политически фактор в страната. С времето той концентрира в свои ръце не само политическата власт, но и контрола върху медиите, службите и ключови бизнес кръгове - формула, която му позволява да се утвърди като безспорен лидер.
В геополитически план Вучич изгради стратегия на балансьор. Русия е неговият най-силен коз - Сърбия е една от малкото европейски държави, които не наложиха санкции срещу Москва, а енергийната зависимост от "Газпром" е мощен инструмент за влияние. Близките връзки с Владимир Путин и съюзничеството с Милорад Додик в Босна дават възможност на Белград и Москва да държат региона в напрежение, когато това е изгодно. Така Вучич представя себе си като гарант на сръбските интереси, използвайки Москва като аргумент срещу натиска на ЕС.
В същото време Китай се превърна в трети стълб на сръбската дипломация. Пекин инвестира в инфраструктура, металургия и телекомуникации, превръщайки Сърбия в свой плацдарм на Балканите. За Вучич това е удобен инструмент за натиск върху Брюксел: ако европейските фондове закъсняват, Белград винаги има под ръка алтернативен кредитор.
В отношенията със съседите Вучич също демонстрира умение да редува конфронтация с привидно партньорство. С България той от години играе двойна игра. От една страна, Сърбия е зависима от газовия транзит през България, а личните му отношения с Бойко Борисов дълго време се представяха като приятелски. От друга - в реториката си често посочва София като част от фалшиви "съюзи" срещу Сърбия, а редовното припомняне на "Сурдулишките мъченици" подхранва историческо недоверие. Положението на българското малцинство в Сърбия - в най-бедните и изоставени райони на страната - остава удобен лост за политически натиск.
Особено показателно е поведението на Белград спрямо Северна Македония. Наследството на бившите югославски служби - УДБА и КОС - продължава да тежи върху политическия живот в Скопие и бе изрично споменато в последния доклад на Европейския парламент за напредъка на страната. Тези структури и техните мрежи често служат като проводник на сръбското влияние. Симптоматичен е изборът на македонските власти да влагат усилия в изграждането на коридор №10 - връзката със Сърбия и Унгария - вместо в коридор №8, който би свързал Адриатика и Черно море през Албания, Северна Македония и България. За Белград това е стратегически въпрос: ако коридор №8 заработи пълноценно, Сърбия ще изгуби монопола си като "врата към Централна Европа".
Не е случайно, че Унгария - най-близкият съюзник на Вучич в ЕС - също има интерес коридор №10 да остане основен. Той консолидира унгарско-сръбската транспортна ос, докато хоризонталният коридор №8 би пренасочил трафика и инвестициите към България и Гърция.
Отношенията с ЕС са може би най-сложното измерение в уравнението на Вучич. Брюксел е най-големият инвеститор и търговски партньор на Сърбия, но сръбският президент умело използва разногласията между държавите членки и липсата на единна стратегия за Западните Балкани. Така той едновременно се представя като "гарант за стабилността" и блокира реформи, които биха ускорили европейската интеграция на страната.
Вътрешнополитически обаче въжето около шията на Вучич се стяга. Месеци наред протести - заради корупция, липса на демократични свободи и социални проблеми - показват, че все повече сърби не вярват на старите му трикове. Хората започват да разпознават изкуствено поддържания страх от външни врагове и непрекъснатото отлагане на реформи. Този път може да не успее да излезе сух от поредната криза.
И все пак Вучич запазва стабилна база от поддръжници. За мнозина той остава единственият, който "защитава Сърбия от домогванията на Запада", особено по болезнения въпрос за Косово. Тази реторика е неговият най-голям политически капитал - оръжие, с което печели доверие, дори когато на практика преговаря за компромиси.
В крайна сметка Александър Вучич е въжеиграч, който дълго време вървеше уверено по тънката линия между Изтока и Запада. Но мрежата под него започва да се къса. Въпросът е не дали, а кога балансът ще се наруши - и дали падането ще бъде само негово, или ще повлече със себе си и Сърбия.
USD
CHF
EUR
GBP
