Коментарът е на Константин Мишев от сайта bulgariaanalytica.org.

Някога дори не се наричаше така. Или поне малцина използваха това понятие. Терминът „политическа коректност“ всъщност стана популярен, именно когато доби негативна конотация. А водещата  идея съвсем не беше лоша – с прости думи казано – да не се оскърбяват различните малцинствени групи. Възпитаните хора винаги са използвали политически коректен език. Никога не съм чувал в годините на моето детство, а тогава все още имаше много възпитани хора в България, някой от тях да нарече евреите „чифути“. Или циганите „мангали“. Или турците „джагали“.

Още ми е смешно, когато си спомня за първата забележка към мен да не използвам „сексистки“ език. Току-що бях назначен в Радио „Свободна Европа“ и след като свърши едно мое предаване се обърнах към младата жена, която направи записа, с думите: „Благодаря Ви, драго момиче, чудесно стана!“

Тя почервеня и ми отвърна троснато: „Никога повече не си позволявайте да ме наричате момиче!“

Изобщо не разбрах какво лошо съм сторил. Помолих я да ми обясни. Оказа се, че в нейните представи „момиче“ звучи обидно, защото някога така са се обръщали корпоративните шефове към своите служителки. Намираше го за снизходително и накърняващо женското й достойнство. Спрях да употребявам „момиче“ на публични места. Имаше логика. Помислих си тогава  –  и аз бих се подразнил ако някой ме спре на улицата и ме запита, например: „Хей, момче, в каква посока е „Емпайър Стейт Билдинг“?

Проблемът е, че през последните тридесет години  политическата коректност придоби пандемични размери не само ограничавайки често ненужно езика, но започвайки да налага различни квоти и изкуствени правила в обществения живот и дори в международните отношения. Ето сега се пропагандира тезата, че жена би трябвало на всяка цена да бъде новият Генерален секретар на ООН. Ако в следващите сто години всеки път има жени, които са по-способни от кандидатите мъже, нека цял век световната организация да бъде ръководена от жени. Но да се поставя едва ли не като най-важното условие, че точно сега трябва да е жена, е крайна политическа некоректност. Дори бих казал – това е груба обида за жените, които участват в състезанието. Техният пол ли е важен или техните качества, дипломатически опит и политическа почтеност?

Но да се върна към езика. Както писа преди време литературният критик Йордан Василев, ние използваме женски род за някои професии, цитирам по памет, като „чистачки“, „готвачки“, „перачки“ и прочие, но когато жена е професорка, тя става „професор“, инженерката става „инженер“, съдийката – „съдия“. Това не е ли обидно за жените? Нека бъдем политически коректни там, където има смисъл от това.

Първата ми среща с политическата коректност в литературата беше американското издание на „Десет малки негърчета“. Романът на Агата Кристи е публикуван в Америка със заглавието „И ето вече няма ни едно“. Това е още през 1939-та година. Има и друга промяна в американското издание. В детската песен „негърчетата“ са станали „индианчета“. Действително и двете фолклорни песни са от 19-ия век и е спорно дали английската или американската е първа. Но все пак в оригинала Агата Кристи използва онази за негърчетата. В по-ново време след като и „негърчета“ и „индианчета“ се смятат за обидни, в някои детски книжки са заменени с „оловни войници“ или „плюшени мечета“.

Наблюдаваме и други крайности в политическата коректност. Има опити за цензуриране на неудобни думи в „Том Сойер“ и други класически американски книги. И за Шекспир четох, че някои хора искали да го редактират.

Пак за „негърчетата“. Но вече с обратен знак в България. Преди няколко години гледах по телевизията душеприказчика на сегашния български премиер, проф. Божидар Димитров, да разсъждава за американската политическа система. Тогава той нарече президента Обама „онова негърче в Белия дом“, от което нищо не било зависело. И три-четири пъти употреби по обиден начин умалителното „негърче“. Не зная дали този открито расистки подход на гуруто на г-н Борисов беше отразен в докладите на СЕМ, но имам потвърдена информация, че тези изказвания са били забелязани от Държавния департамент.

Бях свидетел през 80-те години и на споровете около превода на Библията на английски език. Тъй като „mаn“ означава и човек, и мъж беше повдиган въпросът за използване на друга дума. А също някои крайни феминистки оспорваха, че Бог е от мъжки пол.

В много отношения съм съгласен с политическата коректност в съвременната сериозна журналистика. Ако утре в Пловдив арабин застреля човек при кражба с взлом – набиването на етническата му принадлежност в заглавието е некоректно. Убийства при кражби с взлом са извършвани и ще бъдат извършвани от хора с различен произход. Ако престъплението няма нищо общо с това, че извършителят е арабин, не бива да се акцентира върху него. Съвсем друг е въпросът, когато се прекалява с политическата коректност и се спестява информация, която е съществена в съответния случай. Както стана в онази новогодишна нощ в Кьолн, (а също и след стрелбата в Мюнхен преди две седмици.)

Хич не ми беше приятно преди години когато вестниците излизаха с големи заглавия за „българската следа“. Какво общо имах аз като българин с убийците от Държавна сигурност? А италианците в Америка негодуваха от натрапването на думата „мафия“, дори когато организираната престъпна организация нямаше нищо общо с хора от италиански произход. Знаете колко е висок процентът на престъпленията, извършвани от български граждани в Западна Европа. Как бихте се чувствали ако всеки ден четете големи заглавия за български сводници, проститутки крадци, убийци, фалшификатори, наркодилъри? А в някои булевардни вестници действително е така. Най-смешни са ми някои хора, които се оплакват в социалните мрежи, че повечето от въпросните престъпници не били българи, а български цигани. И така трябвало да пишат вестниците и сайтовете. Ама тогава да не скочат ромите йеракии и да кажат: „Не сме ние, това са други цигани – кардерашите“.

Но отново за възпитанието. И най-жлъчният сатирик ако има възпитание не би публикувал карикатури като тези в „Шарли Ебдо“. Да се подиграваш на религиозния фанатизъм е едно нещо, но да пускаш рисунки с групов секс на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух е проява на много ниско възпитание. Не просто на лош вкус. Разбира се, те имат право да правят това. И сме длъжни да браним това тяхно право, особено след касапницата срещу тях. Ние имаме прекрасни примери за сатира срещу църквата и някои църковни дейци.

Да си спомним за фейлетоните на Райко Алексиев за отец Тарапонтий или за онази карикатура на Илия Бешков „Срещнаха се, без да се познаят“ – Христос на магаренцето и владиката Стефан в луксозната лимузина.

Изобщо не съм привърженик на забраните, които бяха облечени в закони в много европейски страни, където човек дори може да влезе в затвора ако например отрича Холокоста. Или си облече фланелка с пречупен кръст или сърп и чук. Предпочитам Първото допълнение към американската конституция и свободата на словото дори, когато е слово на омраза. Но прекаляването с политическата коректност вече поставя на изпитание и тази конституционна поправка. Както е известно човек може да умре и от витамин D, ако го взима в особено големи количества.

Ще отида по-далеч – бях почти сам сред моите приятели и съмишленици, когато събаряха мавзолея. Бях против. Защо? Защото се отнема правото на онези, родени след нас, да видят с очите си този мавзолей. Имаше много начини да бъде превърнат в музей и да не служи на пост-комунистическата пропаганда. Какъв по-добър пример за безумието на онзи режим от мавзолея? Лично аз се чувствах ограбен, когато за първи път посетих Париж и не можех да видя как е изглеждала Бастилията. Там сега има една доста бездарна като архитектура опера. Искам сам да си правя изводите или както се казва в народната поговорка: „Око да види, ръка да пипне“.

Някога нямахме право да четем Троцки. Хитлер, Били Греъм, Солженицин или Бродски. Дори една от книгите на Хенри Кисинджър беше изложена в Музея на революционната бдителност като подривна литература. Крайностите на политическата коректност днес на практика налагат нова цензура. Ако не е станало ясно до тези последни изречения, нека го кажа отново – аз съм привърженик на политическата коректност като възпитание в толерантност и уважение към ценностите и чувствата на малцинствата. Когато се превърне в езикова полиция, обаче, вече става опасна за свободата на словото.