Темата за дълбоки промени в Конституцията или пък за създаването на изцяло нова конституция не е ново явление в българския обществен и политически живот. Ако се вгледаме обаче назад във времето, няма как да си спомним за ситуация, в която конституционният въпрос да е бил сериозно поставян и сериозно разискван, било то в институционален формат, било то на академично ниво или пък от неправителствени и граждански организации, занимаващи се с наблюдаване на правораздаването и състоянието на човешките права в страната.

Така въпросът за Конституцията изглежда много повече като лозунг, преследващ в определени ситуации акумулиране на гражданска енергия, отколкото сериозно и добре обмислено намерение, което да бъде осъществено по предвидения легален и легитимен начин. Не по-различна е и настоящата обстановка. Темата за задълбочени промени в Конституцията или напълно нова конституция присъства на продължаващите през последните седмици протести. Тя обаче си остава просто хвърлена в пространството фраза, лишена от потенциал да се развие в идеен и съдържателен план. И в случая съвсем не става дума новите конституционни текстове да бъдат написани на улицата от протестиращите, докато те се придвижват от "триъгълника на властта" към Орлов мост. Напълно ясно е, че това не може да стане, макар че в един от първите дни на протеста пред сградата на президентската администрация чухме, че "съдбата на народа" ще се кове на площада през следващите дни и седмици. Тези думи придават на площада исторически характер и практически му вменяват ангажимента да замести институциите и вместо тях да задава дневния ред на обществото и да взема и прилага всички решения от компетентността на публичното управление.

Разбира се, практическото осъществяване на тези думи в епохата на Модерността не е възможно. Нашата съвременност е епоха на представителната демокрация и именно това е причината, поради която няма как да очакваме новите конституционни текстове да дойдат от протестиращите на улицата и то не защото там липсват грамотни хора, напротив! Това е важно обстоятелство, което е добре да бъде осъзнато и съблюдавано от представителите на българските институции, попаднали в тях след провеждането на избори и поели отговорността, вменена им от институционалната роля. Опитът "съдбата на народа" да бъде върната на площада или на улицата, е опит за обезсмисляне на Конституцията. Или с други думи, това е нонсенс - хем искаш да обновиш и модернизираш нещо, хем едновременно с това го обезсмисляш.

Освен изложеното дотук трябва да се отбележи, че все пак всеки протест има своите организатори и лидери, или поне такива лица, които претендират за подобни роли. Те имат достъп до телевизионни студия, печатни и електронни медии, а това им дава възможност поне да очертаят насоките на конституционните промени, на които държат. Ако избягват да го направят, то това може да бъде интерпретирано в различни аспекти, основните сред които обаче са отсъствие на каквато и да било идея за обновяване на Конституцията или опасение, че голяма част от протестиращите могат да не припознаят и да не подкрепят замислените промени. Всъщност липсата дори на най-общи насоки по темата за конституционни промени от страна на лидиращите протеста означава точно това, което вече беше отбелязано, че въпросът единствено служи за лозунг с цел акумулиране на гражданска енергия.

А що се отнася до същинската възможност за модернизиране, обогатяване и уплътняване на Конституцията, то тя е институционално налична и е описана именно в настоящия конституционен текст. Така например всяко едно тълкуване на Конституционния съд обогатява и уплътнява самата Конституция. Именно това е смисълът на опцията, даваща право и на трите власти плюс Президента да сезират Конституционния съд и да искат тълкувания от него. Всяко едно искане за тълкуване към Конституционния съд е полезно, защото то само по себе си произвежда конституционализъм, допълва правомощията на отделните власти една спрямо друга, доразвива баланса между тях и в крайна сметка подпомага обогатяването на техния административен капацитет. Конституционният съд е своеобразно огледало на останалите институции и власти, заложени в Конституцията. Философията на формиране на неговия състав, в който представители имат Народното събрание, Президента и висшите съдилища, предполага, от една страна, той да бъде разнороден и пъстър, но от друга - да съблюдава идентични принципи и ценности на работа, чийто източник е самата Конституция.

Конституцията може да бъде променяна от Народното събрание. Разбира се механизмите и мнозинствата за това са доста сложни. В политическата практика едва ли е възможно просто така, те да бъдат реално изпълними и приложими. Тъй като България е република с парламентарно управление, то Конституцията извежда Народното събрание, т.е. законодателната власт, пред скоби спрямо останалите. И й вменява да бъде основен стълб на този тип държавно управление, който е заложен в самия конституционен текст. Или казано с други думи, от една страна Парламентът се явява основен гарант за формата на публичното управление, а от друга - начинът му на формиране, чрез общодостъпни избори, гарантира неговата работа като функциониращ на конкурентна основа, формирана от граждански енергии с висока степен на динамика. Именно тези енергии не позволяват той да оформи свой собствен институционален интерес, а да функционира като институционализиран формат на интересите, свързани с гражданските енергии.

Именно тук е мястото отново да се върнем към сложните механизми и мнозинства, необходими за прекарване на конституционни промени в Народното събрание. Те могат да се случат единствено, ако гражданските енергии по безспорен начин формират такъв тип общ интерес, който не може да бъде институционализиран чрез настоящата институционална рамка и това налага появата на нова такава, което именно мотивира необходимостта от конституционни промени. Предвид общодостъпния характер на изборите за Народно събрание, няма съмнение, че ако е на лице мащабна гражданска енергия за конституционни промени, то тя ще намери своето мащабно парламентарно представителство и от там нататък задействането на процедурата би било просто една формалност. Политическата система не търпи празни и кухи пространства. Именно за това, ако се появи ясен граждански интерес, със сигурност ще се появи и политическа формация или формации, които да отразят неговото съществуване в институциите на публичната власт и най-вече в Народното събрание.

Конституцията позволява и на Президента да инициира изменение или допълнение на нейните текстове. Това е много важно конституционно право на тази институция и то може да бъде операционализирано особено ако бъде съчетано с някои други права и характеристики на Президентската институция. Разбира се и при конституционни промени, инициирани от Президента, тяхното прокарване отново зависи от Народното събрание и сложните мнозинства и механизми, за които вече стана дума. Президентът обаче има право на обръщения към народа и Народното събрание и освен това неговото избиране става чрез общодостъпни избори на мажоритарен принцип. Това означава, че за да бъде избран един кандидат за Държавен глава, то непременно зад този избор трябва да стои доста солидна гражданска енергия, която вече избраният Президент има шанса да развива и оформя чрез упражняването на правомощията си във вътрешен и външнополитически план. Всяко едно свое решение или намерение, Президентът на страната може да оформи като обръщение към народа и да запознае максимално широки групи от хора, като го обясни и аргументира, така че да убеди хората, че то е в техен интерес. Това в пълна степен важи и за конституционните промени в случай, че Държавният глава би искал да инициира такива. Ако Президентът успее да убеди критична маса от хора в своите разбирания, то конституционните промени практически биха се превърнали в необратим процес, защото необходимата гражданска енергия вече е факт. Така под мащабен граждански натиск Парламентът ще бъде принуден да започне разглеждане на предложените конституционни промени и ако не се справи, то в следващия мандат гражданската енергия ще получи необходимото политическо представителство, за да може процедурата реално да бъде задвижена. Същия подход Президентът би следвало да възприеме и ако желанието му е свързано не просто с конституционни промени, а с изцяло нова конституция, защото би било рисковано една конституция изведнъж да бъде премахната и заменена с друга. За това е необходим преход, който се изразява именно в промени в настоящата Конституция, в посока към принципите и ценностите, които ще залегнат в новата. Всяка конституция може да бъде променена или плавно заменена с нова, но за това има едно ключова словосъчетание - гражданска енергия в необходимия мащаб и с необходимата устойчивост. Не темата за конституционните промени следва да служи за формиране на гражданска енергия чрез лозунгови подходи, а предварителното наличие на гражданска енергия е предпоставката, необходима за достигането до конституционни промени.

В заключение може да се отбележи, че всяка една Конституция най-малкото има необходимост от освежаване през определен период от време или във връзка със случили се ключови събития за съответната страна. Това с пълна сила важи и за Конституцията на Р. България. Ако например са предвидени такива институти, които в определени ситуации прекомерно затрудняват политическия процес, без това да е обективно необходимо, то определено има нужда от преосмисляне. Конституцията не е набор от застинали норми, които не подлежат на развитие. Съвсем естествено и разбираемо е обаче, промените да са възможни само ако са в интерес на гражданите и това да стават бавно и постепенно, защото само така може да се гарантира стабилността и обществената сигурност.