Тези, които са събирали труповете, са били късметлии. Третирали са ги по-добре от останалите затворници и са можели да живеят няколко месеца повече. Преди да ги застрелят.

Така ни бяха представени „щастливците" в лагера на смъртта „Аушвиц". Обяснението е на млад поляк, гид, в черната ни разходка там, където не получаваш отговор дали има рай. Но разбираш завинаги, че ад има и той е сътворен от човека.

Вали непрекъснато. Спира за малко и отново се засилва.

Гръмотевиците са страшни, прекъсват разказа на нашия водач в лагера на смъртта.

Някой ни беше казал, че в „Аушвиц" и „Биркенау" времето винаги е лошо. Слънцето се показва за малко, но огрява само калните локви, зловещите огради и бараките. По добре е да се скрие.

Обиколката ни продължава с експозиция на някои от вещите на затворниците.

Ето там може да видите куфарите им, посочва полякът. Обръщаш се и виждаш стотици малки, големи, черни, кафяви куфари. Детски куфари.

Както забелязвате, всеки е написал името си на куфара си, защото просто е бил лъган, че отива да друго място да живее, допълва гидът ни.

Следват хилядите очила, дрехи, обувки. Своеобразни планини от вещи - канчета за храна, четки за бръснене, часовници. И коса, много коса. Събирана от „късметлиите" в лагера. По думите на поляка - над два тона. Използвана е за различни неща, сред които изработка на платове, разказва той и посочва спокойно - килим. Килим от коса.

Снимките вътре в стаите, пазещи изложбата на смъртта, са забранени. Никой и няма желание да снима. Въздухът е тежък, въпреки пороя навън. Полякът предлага да се скрием в руините на газова камера, за да продължим разходката си. Кимаш в съгласие, защото вече си мислиш, че няма какво да те изненада. Поглеждаш обувките си, потънали са в кал и долавяш думите зад себе си - Обувките тук са били нещо много ценно, почти никой не е имал...Не поглеждаш повече към своите собствени.

Нацистите са разрушили голяма част от газовите камери, защото са искали да прикрият престъпленията си. Все пак някои са запазени. Помещения, в които хиляди мъже, жени и деца, определени за негодни за работа, са били наблъсквани един до друг и убивани.

Веднъж се случило едно момиче да оцелее. Нацистите обаче не можели да си позволят да я върнат в лагера и тя да разкаже за случващото се на останалите, затова я застреляли в сърцето. Била на 16. Коя е тя? Никой не знае. Както е известно, хилядите тела на убитите са били изгаряни в крематориумите.

След построяването на „Аушвиц" следва и осъзнаването на голямата полза от „Циклон Б" - газът, използван в камерите. Нацистите решили да разположат тези помещения предимно в отсрещния лагер „Биркенау", известен и като „Аушвиц 2". Огромно място, оградено с тел.

По груби сметки, на ден са били изгаряни 1 440 тела на убити. Преди нахлуването на съветските войски в лагера, нацистите са искали максимално да прикрият следите от зверствата и затова са взривили и повечето крематориуми. Някои от тях са запазени в „Аушвиц". Нищо повече от пещи за човешки тела.

Пепелта от тях се е изхвърляла на различни места - близката река, малки басейни из целия „Биркенау" и прочие.

Мислиш си, че нищо не може да те изненада повече. Отново грешиш.

В лагерите има много деца без име. Когато руснаците влезли  в „Аушвиц" и видели оцелелите малки деца, разбрали, че те са безименни, но номерирани. Просто е било по-лесно да татуираш номер на ръката на малкото новородени, обяснява полякът.

Подходът с номерата всъщност не се е прилагал само за децата. Първоначално всички затворници са били фотографирани, но след това нацистите забелязали, че труповете, след месеци на глад и нечовешки изтезания, се различавали много от лицата, снимани в началото. Затова взели решение просто да ги номерират.

Бройката като цяло е била нещо изключително важно за нацистите. Естествено, тази на мъртвите е била по-съществена. Така разбираш, че за всеки опитал да избяга от лагера, са били убивани по десет други, най-вече приятели на осмелилия се да се опита да спаси живота си.

Гидът не пропуска да разкаже историята за Максимилиан Колб, полски свещеник, пожертвал живота си, за да спаси някой от десетимата, определени да бъдат убити, заради избягал.

Или за еврейско момиче, попаднало на тефтер с фотографии на депортирани затворници, на които разпознало себе си и близките си.

Днес снимките на тези хора са част от хилядите лица, които те гледат от стените на „Аушвиц". Сякаш се взират в теб и питат „Защо". Нямаш отговор, но се чувстваш виновен.

Историите зад оградите с ток са много. Хиляди - човешки съдби и истории.

Накрая на черната разходка полякът пита дали имаме въпроси.

Самоубивали ли са се затворниците? - Да, някои директно са се хвърляли на телената ограда с ток, но като цяло нацистите не са го допускали. Трябвала им е работна ръка, пък и са имали система за убиване.

Знаели ли са като са били депортирани насам, какво ги чака? - Трудно ми е да отговоря. По-скоро не, било им е казвано, че просто отиват да живеят на друго място. Не са искали да повярват на слуховете за газови камери и медицински опити с живи хора. Пък и са таели надежда.

Тръгваме си. Автобусът за Краков закъснява с близо 15 мин., което е нетипично за нито едно превозно средство от обществения транспорт в страната. Смрачава се, пак вали и искаш да се махнеш. Цялото ти същество го иска безкрайно много.

„Аушвиц" остава там, назад.

В центъра на Стария град на Варшава има монумент, който гласи „Чувството на отговорност към бъдещите поколения ни подтикна да възстановим това, което беше разрушено".

Поглеждаш го и си спомняш за един друг надпис в „Аушвиц" - „Тези, които не помнят историята, трябва да я преживеят отново." Дано си остане само надпис.