Публикуваме текстовете ви без редакция

Нашето общество е болно общество. Не става дума само за статистическите характеристики, според които ние сме най-болната нация в Европа - шампиони сме по заболявания и смъртност от сърдечно-съдови болести (по инфаркти сме на второ място в целия свят), рак, диабет, болести на дихателните пътища и т.н.

В областта на психичното здраве нещата са още по-зле. Всяка година у нас се самоубиват  над 1600 души, а други около 9000 правят суициден опит. Значи всеки ден се самоубиват по 4-5 българи, а други 25 се опитват да се лишат от живот.

Увеличават се самоубийствата при деца и юноши. Най-малкия самоубиец (момиченце) у нас е на 6 години Според Националния център по опазване на общественото здраве, 22% от българите имат психични разстройства, това са 1 617 000 души. Едва една пета от тях (340 000) са получили специализирана помощ.

Това са официални данни. Истинските данни са много по-драматични. По моя преценка, около 60% от българите имат психични проблеми - фрустрация, депресия, невроза, психоза и др. В Европа този процент е 38%, според Евростат. При нас е по-висок по понятни причини Оттук следва, че няма как това, което става по улиците на София и из цялата страна, да не е свързано с психичното здраве на нацията.

Българската нация се невротизира и шизофренизира. Процесите текат бързо и мощно. Повечето българи имат чувството за незащитеност и уязвимост, за безнадеждност и липса на бъдеще, виждат действията си като безсмислени и напразни. Почти всеки изпитва мрачно вътрешно преживяване едновременно на мъка, гняв и вина за собственото си състояние. Знаем, че българите, според официалната статистика, са най-бедните и най-нещастните хора в Европа, а може би и в света.

Нагнетеното напрежение търси изходи (отдушници) и ги намира по различен начин: алкохол, наркотици, танци, секс, но освен това и във фантазирането, в символите (тикви, боклук, тъпани, окървавен студентски херой, вериги, бял (!) автобус и др.), в ексцентричните лични и обществени прояви (песни и веселби по жълтите павета като в катун, окупация, полугола „Свобода на барикадите", превземане на Парламента с бутафорни картонени танкове, мръсни вигвами и кьошкове пред царя Освободителя, изострено до параноя плакатно творчество, живописни оперетни битки с „другите" и т.н. С една дума, намира ги в интензивността на всякакви щуротии, придружени със знамена, химни, маски, контейнери за битови отпадъци, вой, крясъци и десетки хиляди полицаи-клинистуудци, мълчащи като каменни африкански истукани без отличителни знаци.

Обществото ни е възбудено до крайна степен, колкото това и да се отрича от управляващите, които се правят, че няма нищо подобно. Те не разбират, че с това си поведение усилват обществената шизофрения. Обществеността не може да прости това обтягащо нервите презрително безразличие на властта и започва да се стреми по един неистов начин да унищожи взаимоотношенията си с нея, „да стигне докрай", както прокламират ранобудните студенти.

От психоанализата, а и от психиатрията, е известно, че неврозите пораждат разстройства в човешките отношения, че тревогата и омразата подбуждат болният (в случая обществото) да се самоизключи от всякакви връзки с определени хора и институции около себе си. Това от своя страна поражда чувство за незащитеност и изолация, поражда страхове и опасения, които могат да се компенсират само чрез демонстративни масови акции, парадоксално наподобяващи празненства и оргии, с търсенето на плътни контакти със себеподобни, с „нашите хора", с „добри хора", в смисъл на нови политически субекти, които да не са управлявали само в своя полза като БСП, СДС, ДПС, НДСВ, ГЕРБ и т.н.

В същото време се изпитва остра ненавист към „лошите обекти", в случая властта и политическите партии, които са управлявали България досега и са я довели до това трагично положение на най-бедна, най-болна, най-корумпирана и най-нещастна нация в Европа.

Известно е, че когато някой, от когото се нуждаем, когото обичаме, на когото се доверяваме (и избираме да ни управлява), ни отхвърли или пък е суров и лош с нас, и не ни зачита (като БСП, ДПС и Орешарски) той става „лош обект". Ние го ненавиждаме. Ненавистта не е антиподът на обичта; обратното на любов е безразличие, липсата на любов. Ненавистта е нещо друго: тя е обич, която е станала сърдита заради отхвърлянето и малтретирането от този, който е бил досега неин обект на топли чувства и доверие. Ние ненавиждаме най-много тези, които искаме да ни обичат и зачитат, а те не го правят. Както постъпва властта. Най-голямата омраза е между близки, в случая - обществото и неговите довереници.

В обществената практика е известен Стокхолмският синдром, изразяващ се в привързаност, и даже обич, от страна на малтретирания (похитения) към угнетителя (насилника), във взаимност от негова страна и в общо презрение към околния свят. Този синдром се наблюдава вече няколко десетилетия у нас.

Най-бедният и най-угнетяван слой от обществото - възрастните хора, или така наречените „червени бабички и дядковци" - продължава и след Лукановата зима, и след обезценяването (открадването) на спестяванията им по времето на Жан Виденов, и сега да показва всички симптоми на Стокхолмския синдром, да ходи на Бузлуджа и да развява червени байраци от провинциалните автобуси с викове „Бесепе, Бесепе" и да целува ръка на партийните вождове.

По подобен начин и голяма част от мизерстващите българи си обичат и си възхваляват централния нападател на „Бистришките тигри" генерал-лейтенант Бойко Методиев Борисов. И той ги обича като материал. Но това лято настъпи промяна, Стокхолмският синдром се преформира в невротични и шизоидни еквиваленти, които сега са завладели обществото ни.

При шизоидното поведение има опити да се разруши отхвърлящата страна в поведението на ненавиждания (властта и политическите), т.е. той пак да стане „добър обект", но в нашия случай влакът вече е изтърван, заради казуса с Делян Пеевски, който беше сметнат от невротизираното вече общество за прекалено нагъл и абсурден, извън действителността ни, в която все пак има някакви морални норми.

Станишев и Местан (Доган) трябва да знаят, че връщане назад няма.

Сега на шизоидното общество му остава един прост изход - да се раздвои, като, от една страна, търси, обича и се доверява на „добрите хора" („България без цензура", Реформаторски блок, националистически партии и др.) и да мрази и ненавижда лошите (вече управлявалите партии).

Обаче раздвоението на българското общество не му помага, тъй като уж „новите" политически сили всъщност са си преоблечени стари муцуни: Кунева-Пръмова, Даниелчо Вълчев, Миро Найденов, цял куп агенти от патриотичните партии и т.н. Навсякъде мирише на комунизъм, на Политбюро и на ДС. Нищо ново, значи. Разочарованието е пълно.

И тогава шизоидното ни унижено и оскърбено общество (200 дни безрезултатни протести, окупации, пикети и др.) бива обладано от усилваща се тревожност, депресия, хистерия, от обсесии и омраза.

Тревожността възниква и от опасността за разрушаване както на този, когото обществото ненавижда (властта и политическите партии), така и от опасността от саморазрушаване, от самоубийство на самото общество. То вече тръгва по друга схема: „разочарование - раздвоение - ненавист - агресия". Иска напълно да унищожи виновника, да го погълне.

Мишо Шамара се провикна към ГЕРБ така: „Ще ви изядем, ей!" Този слоуган е първият предвестник на гражданската война.