В началото искам да отбележа, че самият аз принадлежа към същото това младо поколение. Често пъти се питам дали не съм объркал времето, в което съм се родил, дали не трябваше да се появя на бял свят двайсетина години по-рано. Това кога да се родим не е наш избор. Наш избор е обаче кога, как и какви действия да предприемем. Свободната воля върви ръка за ръка с отговорността и последиците от нашите постъпки.

Преди да започна да пиша, се запитах: Кой съм аз, за да съдя или да коментирам несправедливостите, които се случват в държавата? Отговорът ми: Аз съм млад човек, който остана да се развива в България във времена на масова емиграция, аз, смея да твърдя, съм съвестен гражданин, който вярва, че все още може да се подобри качеството на живот в страната и ние младите сме хората, от които зависи бъдещето на България.

Навръх Великден (19 април т.г.) след нелепа, жестока катастрофа си отиде журналистът Милен Цветков. Потресаваща трагедия, която остави сериозен отпечатък. На Великден ще си спомняме с тъга за журналиста, приятеля, непримиримия човек, борещ се за справедливост. Именно тази справедливост ме подтикна да напиша следващите редове.

Проблемът всъщност не е от вчера. Всяка година стотици души умират при пътнотранспортни произшествия, а хиляди са ранените. Според статистика на МВР от 01.01.2020 до 29.02.2020 г. на територията на страната са настъпили 798 ТПТП (тежки пътнотранспортни произшествия), при които са загинали 59 души, а 1001 са ранените. Само за сравнение, в период на световна пандемия в България до този момент са починали приблизително същият брой души от коронавирус, горе-долу за същия времеви период от два месеца. Осъдените дрогирани шофьори за 2018 и 2019 г. са 2537 и 2073, а в затвора за двете години са попаднали 33-ма души, които в неадекватно състояние са шофирали и убили човек. Друга отрицателна статистика от Евростат сочи, че България е първенец в ЕС по брой загинали при катастрофи на един милион жители. На нас не ни е нужна световна пандемия, ние си се самоунищожаваме сами. Тази черна картина я представям, защото много хора надали се замислят, че войната по пътищата оставя десетки деца сираци, а също така и много родители - без деца.

Множеството превантивни мерки, взети през годините, не дадоха така желания резултат. И факт, всичко това продължава. Новата мода, която наблюдавам от известно време, е младите (а навярно и от скоро шофьори) да публикуват в социалните мрежи клипове как шофират автомобилите си по софийските булеварди с далеч над допустимата скорост, често с над 100 км/ч. Уви, част от тях са мои познати. Тук идва не само институционалната липса на мерки, но и обществената търпимост към подобни деяния. А за огромно съжаление, търпимост май е леко казано.

Много са младите хора, които одобряват и дори поощряват подобно поведение. Стигматизацията си казва думата. В много социални групи, ако нямаш скъпата кола, не караш с превишена скорост, не нарушаваш правилата, просто не те приемат. Ти биваш отхвърлен от онези "известните, готините и харесваните". Млади хора, лишени от най-прости човешки ценности, които виждат света само през призмата на материалното. Те търсят тръпката, искат да живеят, да се чувстват свободни, вече откъснати от родителския контрол, преодолян с навършване на пълнолетие, а понякога и по-рано. Нарушаването на правилата се превръща в приобщаващ, "социализиращ" елемент.

Но не - тук целта не може и не трябва да оправдава средствата. Свободната воля, както посочих, носи със себе си отговорността. Отговорност - твърде тежка понякога, за да бъде носена. Да идеш на купон, по възможност със скъпата кола, да пийнеш няколко чашки и да качиш да повозиш приятелите си, изглежда като обикновена вечер на повечето студенти. Вечер, в която се забавляваш и си сигурен колко добър шофьор си. До един момент. Както казваше покойният ми баща: "Eдин миг невнимание, цял живот страдание!". Дали си заслужава рискът. Много по-лесно е да се социализираш, макар и в по-скромните среди, отколкото да се ресоциализираш след престой в затвора за убийство. И тук ще отбележа, че социалната превенция е много по-важна от всички репресивни мерки, наложени впоследствие.

Нека спрем да популяризираме и поощряваме безразсъдството, "модата", неправомерността. Достатъчно лоши примери насажда самото време, в което живеем, безнравствеността, на която ставаме свидетели. Да бъдем морално отговорни. Да осъзнаваме безсмислените рискове, които поемаме, за да впечатлим приятелите си в социалните мрежи, защото в един момент вече ще е късно. Достоевски е казал: "Глупак, който осъзнава, че е глупак, вече не е глупак". Моят призив към хората на моята възраст е да осъзнаем нелепостите в ежедневието си, да се отърсим от глупостта. Не само да не поощряваме подобни деяния, ами открито да ги осъждаме. Да превъзмогнем егото и да върнем справедливостта.