Имало ли е някога по-удачен момент да бъдеш футболен мениджър във Висшата лига? Не. В момента да се занимаваш с тази професия си е направо детска играчка.

В английския футболен елит съществуват три типа мениджъри. Първо, босовете на аутсайдерите, чиято ежегодна битка за оцеляване от време на време бива прекъсвана от опити за завръщане в елита. Тяхната работа е лесна, защото никой нормален индивид не очаква от малките клубове нещо по-различно. Всичко, което трябва да сторят, е да накарат играчите си да изглеждат така, сякаш дават всичко от себе си на терена. Ако не успеят, подобно на Питър Тейлър от Лестър мениджърите си тръгват. Те обаче цопват в най-благословеното от всички морета - това на Компенсациите.

Следват наставниците на средняците. А във Висшата лига такива клубове има в изобилие - Нюкасъли, Съндърланди, Тотнъми и Астън Вили. Всички те се радват на славна история и солидни приходи от посещение на домакинските си срещи. Феновете им градят сложни планове за това как да възкресят старата слава. Според тях любимците им са изпаднали от елита, тъй като са се простили с големите пари от телевизията (най-вече в евротурнирите) заради един-два по-слаби сезона. Донякъде това е точно така, но, от друга страна, става дума за класически случай на самозаблуда. Директорите на тези клубове са много по-наясно със суровата действителност. Те се грижат за разумното изразходване на финансите, което не позволява на подобен клуб да затъне завинаги в калта (което е известно в играта като “да направиш Гудисън”*). И така средняците позволяват на мениджъра да симулира някакъв вид дейност. Докато някоя групичка фенове не започне да разменя черно-бели снимки от славните дни на клуба по Интернет, искайки главата не на мениджъра, а на президента на клуба. Доколкото ни е известно, това е единствената заплаха за босовете на средняците в наши дни. Но дори когато им се налага да преглътнат горчивия хап на уволнението, той е подсладен с внушителна купчина банкноти.

И накрая стигаме до големите играчи - мениджърите на елитните клубове. Онези, които са разполагали с що-годе приличен отбор, в момента, в който телевизионните компании започнаха да пръскат щедро огромни суми за правото да предават директно футболни срещи. Благодарение на това те постепенно дръпнаха сериозно пред бившите си конкуренти. За мениджърите на тези клубове животът е като купа особено сладки череши. Те разполагат с толкова много средства за трансфери, че отборите им няма как да не са по-добри от съперниците, с които някога трябваше да се борят. Така че тези клубове всъщност нямат нужда от мениджър. Ако Манчестър Юнайтед, Ливърпул, Арсенал, Челси и Лийдс избираха стартовите си единайсеторки с жребий, например използвайки машините за националната лотария (“тази седмица като десен бек за Лийдс ще играе номер... 22 - Майкъл Дюбъри. Това ще бъде 13-ият му мач за сезона и 4-и, в който ще играе като десен бек”), според мен те пак щяха да окупират първите места в класирането. PARAGRAPH: Системата в европейския футбол днес е такава, че няма нужда от сериозни успехи. Всичко, което босът трябва да стори, е да се убеди, че играчите му се явяват навреме за срещите си в Шампионската лига и хоп! - пристига поредното гърне със злато. Точно това целяха италианските и испанските грандове (английските клубове по-скоро извадиха късмета да се присламчат навреме). Засега схемата работи отлично за всички освен (каква ирония!) за Милан, чийто собственик Силвио Берлускони всъщност организира целия този картел. Росонерите обаче някак успяват с учудващо постоянство да остават извън Шампионската лига.

Добре, ще кажете, но къде остават тактическите познания и за развитието на играта? Какво толкова, отвръщам аз. Някога големите треньори можеха да въздействат върху развитието на нещата, но днес? Струва ми се, че всички възможни варианти за разполагането на 10 души върху футболен терен вече са изчерпани и хората свикнаха с шаблона

Във Висшата лига добрите отбори използват системата 4-4-2, а останалите някакъв вариант на 3-5-2 с надеждата да задушат играта и да пуснат по-малко голове. Единствените изключения са Сам Алърдайс (Болтън), който предпочита да играе с 9 защитници, и Майкъл Рикетс в атака (или с 10 бранители и Майкъл Рикетс на пейката) и Клаудио Раниери, който май позволява на машината за лотария да върти състава му по няколко пъти по време на всеки мач. Вижте само какво се случи, когато Алекс Фъргюсън се опита да направи една микроскопична промяна в шаблона (като пусне Верон в средата на терена и издърпа Скоулс на около 15 метра напред). Нищо особено, но по начина, по който реагира пресата, човек можеше да се заблуди, че сър Фърги е накарал 10-те си полеви играчи да се строят край флагчето за корнер в собствената си половина! Не, така не става. Историята и съвременните медии отдавна са решили как да се играе играта. И босовете на елитните клубове не трябва да се притесняват за това колко трофея ще спечелят или че конкурентите могат да ги застигнат или че могат да останат на улицата. Остава им само да легнат по гръб и да се наслаждават на златните години.
Дани Кели