Неслучайно в заглавието на този текст, “посветен” на София филм фест, акцентът е върху “нечията” – “ничия” земя.

Фестът започна с шедьовъра на Данис Танович “Ничия земя”, по средата на феста творбата взе “Оскар” за Най-добър чуждестранен филм, последва незабавна реакция на Китанов и компания и фестът завърши пак с “Ничия земя”, но този път под формата на пристигането на един от продуцентите на филма и закачката с “No Man’s Land”, само че този път виното – българското.

Стефан Китанов показа не толкова как се правят нещата, това знаем, че го може, той доказа, че нещата въпреки всичко могат да се случват нормално и у нас. Защото към балканското филмово събитие “Ничия земя”, организаторите на феста прибавиха още 90 заглавия. От хубави, по-хубави. Филми, които чудесно балансираха между холивудските мащаби и прекрасната символика и откровения на нискобюджетните неамерикански шедьоври.

Към тези 90 филма екипът на София филм фест прибави и част от създателите, режисьорите и актьорите. Направиха го (поне погледнато отстрани) сякаш десетилетия само това са правили – естествено, без излишна парадност. Е, вярно, че на официалното закриване на феста Китанов отдели повече от половин час, за да изкара пред препълнената зала 1 на НДК всички големи спонсори – но това е задължителната част от играта.

Другото се случваше и се случва и в момента в няколкото киносалона, “ангажирани” със селектираните филми. А афишът докара постоянно главоболие на киноманите и дълбокото им съжаление, че не могат да се разтрояват – само така биха видели всичко, което трябваше да се види. Вярно, че в известна степен романтиката от първите “София и Мюзик филм фест” от началото на 90-те липсваше. Но всяко зло за добро. Все пак Тони Палмър пак беше в България, макар и за представяне на книга, а не на филм, но идването му по време на феста, също е хубаво “съвпадение”.

Може би вече по-спокойно и уверено можем да кажем, че си имаме истински сериозния фестивал. Който се прави по истински сериозен начин, а именно – да повярваме, че Китанов и компания започнаха да работят за “София филм фест 2003” още на 29 март – сиреч, веднага след официалния край на тазгодишния форум.

Случи се и нещо друго. Може би покрай еуфорията на “Ничия земя” и обявяването, че фестът става конкурсен и първата награда се присъжда на филма на Данис Танович, пропускаме спокойно да оценим този факт.

Като знаем (и виждаме) как организаторите бавно, но упорито, уверено и резултатно постигат целите си, можем да си позволим известни надежди, че след време този фест ще стане един от тачените, търсени и посещавани от филми-събития европейски конкурси. Все пак конкурсният “прощъпулник” с оскаровия филм на Танович е показателен и обещаващ.

Но като за начало, идеята на Китанов и компания е да се докарат у нас големите селекционери от големите европейски филмови фестивали. Те, тук на място, да изгледат най-новото и хубаво от българската кинопродукция, като в нея се включи дори и това, което още е в суров и недовършен вид. Остава само да гадаем, колко от тези филми ще поемат пътя към европейските, а защо не и световни киноекрани.

Показаното през тези две седмици ни убеждава и доказва, че големият бюджет не е единственото условие за добрия филм – нещо, което в никакъв случай не е “вчерашна” констатация. Затова повикът – дайте сценарии, дайте режисьори, продуценти, оператори и актьори, дайте нормални условия за работа, се нарежда непосредствено до измъченото “дайте пари”. Нещо такова искаше да каже и Стефан Китанов, давайки за пример полския “Здравей, Терезка” и скромния му “по нашенски” бюджет.

Но зад всичко казано дотук, стои един наистина запомнящ се фестивал. Разбира се, за тези, които можаха да видят поне 25 процента от филмите. Те бяха тежки, дълги, “без пряка реч”, някои черно-бели, някои с актьори-аматьори, случайно подбрани. Като в “Кандахар” примерно, но чиито падащи над афганската пустиня с парашути изкуствени крака и тичащите към тях сакати мъже, на фона на бясно засилващият се ритъм на музиката, трудно ще бъдат забравени от виделите този филм на Махмалбаф.

Някъде май че се промъкна и понятието “образователен”. И това не е толкова далеч от истината. В голяма степен София филм фест синхронизира почитателите на седмото изкуство у нас с ритъмът, който определя развитието на голяма част от световното филмопроизводство. Такова, каквото го искаме и тук, защото знаем, че можем. За справка – посмъртно излязлата книга на Въло Радев. Там е показано и казано всичко.