И ще стане ясно, дали с това ще приключи периода на фантазиите за магическата пръчка на вълшебника и за стратегическата цел, която дава и ще дава посока на живота ни.
Че евроатлантизмът е логичното бъдеще за нас е сигурно. Идеята мина през нормалните си периоди – утопичен, партийно-конфронтиращ, розово-радостен, за да се стигне до сегашното малко умопомрачително предстартово броене. Оставаха години, след това месеци, сега са седмици, след което дни, часове и....
Какво идва след това “и” би се запитал традиционният българин-скептик (дано са останали повече такива, че инак лошо). Тази сакрална Среща на върха в Прага завладя речта ни, мисленето ни, делниците, че дори и празниците. Страшно ще е, ако е завладяла и мечтите, и надеждите.
Защото кристално ясно е, че нищо няма да се случи след нея, дори и при осъществяване на тази митологизирана “Покана за членство”. Това няма да направи края на 2002 г. по богат, с по-пълни портфейли и джобове и с по-малко взривове, кражби и убийства. Тази покана няма да доведе до тъй дълго чаканото просветление у политиците ни. Да не говорим за цените на топлото, светлото и т.н., че ще станем смешни.
Кому са нужни тогава кецовете с атлантически звезди по тях, миропомазаните Трабанти, велопоходите До Прага и назад, разточителните концерти, стотиците изприказвани думи за сигурността на Балканите, за югоизточната граница на Европа – това сме били ние, за успехите, за отличниците....
Как пък за толкова време не се научихме да се пазим от феномена “Елдорадо”. Не разбрахме ли, че розовите мечти е най-добре да се случват в сънищата, защото вземат ли да се сбъдват, те веднага посивяват, оцапани от делника ни. Не е ли по-добре да пазим емоцията и еуфорияте си за други поводи.
Рано или късно НАТО ще стане реален факт за нас – това е ясно. Но ясно ли е, “като какво се явява туй нещо”?
Защото ако на везните сложим от едната страна гръмките фрази, декларации и речи, а от другата конкретните и точни факти около бъдещия ни статут “в редиците” на Алианса, то е ясно накъде ще бъде наклонът. Странно е, как така никой не помисли за събуждането и за утрото. Как така никой от политиците ни не разбра най-после, че е по-добре човек сам да избере на какво да се зарадва, отколкото за пореден път друг да му избира поводите за радване.
Членството в НАТО означава, преди всичко стандарт на живот, който ние нямаме, ангажименти, които едва ли сме готови да изпълним (въпреки огромното желание), вътрешнополитическа зрялост, която за момента е трудно постижима. Уви, сред тези неща никъде не се появява какъвто и да е било “рог на изобилието”.
По едно време се забелязаха някакви наченки на желание, за НАТО да се говори ясно, конкретно и реалистично – но както много други неща и това остана в сферата на несбъднатото - сигурно от прекалена заетост, или може би от лек страх, че големият детски балон лесно може да се спука. Само дето той пак ще си се спука, но в един доста неподходящ момент.
Каквото и да си говорим, политическите ни дейци доста преиграха, особено в последно време. За пореден път реализмът беше изместен от желанието за ефектност (което доста се различава от ефективност).
В един момент наистина се получи нещо като отстъпление, когато в един и същи ден някои от първите ни политици дадоха на заден ход по въпросите за Пакта. Но това беше доста бързо преодоляно.
И сега не ни остава нищо друго, освен да изчакаме търпеливо да края на ноември, като се опитаме да си наложим една индивидуална и персонална автоцензура на всичко, което ще ни се наложи да изслушаме. Да се опитаме да запазим мъничко реализъм в една явно ставаща все по-нереална обстановка.
А след това – упражнението ни е до болка познато – събуждане (вече поканени), примигване (вече поканени), обличане (вече поканени), затягане на коланите (вече поканени)....