Всъщност коя година сме? 1989-та, 1984-та (не по Оруел), 2006, 1933, или някакво неопределено време в паралелно измерение, изключително подходяща метафора за случващото се.

Мъж в черно, Вагнер и спомняне за "Апокалипсис сега", драматизъм, гневни погледи, резки застрашителни жестикулации...

Да сме в кино обаче – не сме. У нас сме си – на площада в столицата, на митинга на Атака и Волен Сидеров.

И се питаме – това ли е модерният български национализъм, вдъхновен от чист и свят патриотизъм.
Това ли е бъдещето ни, което ще градим с евтин популизъм и кресливо жестикулиране.

Да приемаме ли на сериозно всичко, случило се на площада пред катедралния храм в София, или да го подминем, уверени, че времето ще излекува и най-болните.

Дано се окаже второто, защото ако дори малка част от прокламираното от лидера в черно се случи, ще станем за смях за дълго време, а 1984 (вече по Оруел) ще ни се стори забавна приказка.

Макар и да сме на Балканите, където всичко е възможно, все пак астрономически – а надяваме се и исторически – сме 2006-та.
Преходна за нас година – към реда и закона, към строгите, но логични правила на европейската общност.

Всичко останало са болни амбиции и неизживени фантазии.

Но все пак, датата и символът 3 март не заслужаваха това днес да се случи, защото националният празник трябва да бъде посрещнат от обединена и стиснала ръцете си нация.

Въпреки това браво на кмета Бойко Борисов, че разреши този митинг. Така имахме шанса да видим за какво става дума – “на живо от София”.
Пред очите на целия народ.

Защото нали не вярвате, че Атака е народът.