В нощта след поправителния изпит за политиците, вотът на избирателите в столицата логично измести акцента от частния въпрос – какво ще променят тези избори в делника и бита на жителите на милионния град, към екзистенциалния – губят ли безвъзвратно своите позиции традиционните партии в България, идва ли времето на новите политически играчи: силни, независими, неконтролирани (неконтролируеми) от партийните централи.

Това, че гласоподавателят за втори път след 2001 г. показа, че има нужда от радикална промяна, е безспорният факт.
Това обаче, че той въобще не се интересува от съдържанието на тази промяна, а по-скоро от биографията, визията, харизмата, риториката на нейния носител (псевдоносител?), не може да не тревожи и да не предизвиква въпроси.

През юни на 2001 г. Симеон Сакскобургготски взе властта, разбивайки безсмъртния на пръв поглед двуполюсен модел, защото бе нещо различно. Обещанията му – помните прочутите 800 дни – но да не се връщаме към миналото – се оказаха голям жълт балон.

През ноември 2005 г. Бойко Борисов спечели столицата в лека за него битка с всички останали претенденти, защото бе нещо различно.
Какво ще остане след краткия му кметски мандат – предстои да разберем скоро. Всъщност – да изпитаме на гърба си.

Защо загубиха партиите в София? Защо синята крепост не стана по-тъмносиня, не се превърна в червен протекторат или в жълта цитадела?

На първо място – кампанията на всички партийно оцветени кандидати бе скучна.
Всъщност, без сами по себе си да са ярки и атрактивни фигури, те се опитваха да се продават като личности на пазара на гласове, вместо да потърсят подкрепа за своите идеи, планове, платформи.

И кучетата, и боклукът, и дупките по асфалта на софийските улици, и дори корупцията в общината стояха като кръпки в самопредлагането на претендентите.
Всички наболели проблеми бяха обговаряни, без тяхното решаване да получи ясни измерения.

Темата кой ляв, кой автентично десен, присъстваше тягостно, без да намира отговор, а и без някой да се интересува от това.
Никой не се усети, че когато партийните кандидати – без разлика леви или десни - обещават много, избирателите вече не са склонни много да “верват”. Те се стремят към промяна, пък била тя само в етикета.

Какво представи алтернативата Б.Б.? Абсолютно нищо по-различно. Но той заложи на принципа “анти” и спечели.
Той бе против всички, без всички да бъдат против него. Той акцентира на независимостта си, на другостта си.

Неслучайно през цялата кампания, та и в следизборната нощ, когато вече бе ясно, че е победител, вадеше на показ единствената си силна карта: МВР.
Именно годините му на “6 септември” 29 дадоха надежда на софиянци, че това е човекът, способен да променя: не се отрече от миналото си никога и по никакъв повод; опълчи се срещу съдебната – най-корумпираната и неработеща система; не пожела да се съобразява със собствения си министър; за успехите си за 4 години получи толкова награди от партньорските служби, колкото не е сънувал и Л. И. Брежнев; напусна с гръм и трясък, без обаче да каже лоша дума за системата – не обиден и сърдит, а горд и решен да продължи напред.

На досегашния модел на управление на вечно усмихнатия Софиянски той противопостави леко навъсения мрачен израз на небръснатата си физиономия, разведряван от време навреме от лека иронична усмивчица.
Срещу нелепо костюмираните опоненти изправи небрежно-елегантния, но набиващ се като запазена марка стил.
Срещу лишената от смисъл многословна политфразеология извади жлъчния език на улицата с неговия безпощаден реализъм.

Той изигра ролята на Различния и в същото време – Успелия, сбъдналия детската си мечта пожарникар, научния работник, бодигарда на Първия, телохранителя на Царя, главния секретар: винаги тежащ на мястото си като витошка морена. Докато останалите кандидати препускаха по пистата към финала, той се държеше така, все едно вече го е пресякъл – спокоен, като човек, който няма нищо против да получи златния медал, но ако това не се случи – няма да е повод за сълзи.

Б.Б. излезе с единственото обещание – да направи всичко за добруването на софиянци и за превръщането на София в един по-добър град. Някой да иска нещо повече? А как ще стане? Е, това остана малко неразбрано. Но важна е идеята.
При Б.Б. вариантът – какви неща съм правил, та с едни боклуци ли няма да се справя – се оказа печеливш и избирателите повече нямаха нужда от уточнението – как.

В същото време останалите кандидати отчайващо имаха нужда от това «как».
От сериозната платформа, от плана – ден по ден, точка по точка.
И още – зад тази платформа твърдо като стена да стои Партията.
Защото и самото продължително усукване около това, кой да е нашият кандидат, показа, че за мястото в столицата се борят пешки, които без Партията никога няма да се превърнат в царици.

Защото, без да се обиждаме, на тях им липсваше харизмата, липсваше им мрачният чар, излъчването на увереност на генерала. Те имаха нужда от партия зад гърба си. Но за съжаление - не я имаха достатъчно.

И загубиха.

Но вината в случая не бива да пада само върху лицата “Х” и “У”. Нито върху щабовете им.

Ситуацията бе напълно предвидима.
Само преди месеци двете партии – БСП и НДСВ – получиха такъв парламентарен вот, че лидерите им би трябвало не само да се откажат от политиката во веки, но и да избягват да минават през площад «Народно събрание».
Те обаче продължиха да се чувстват комфортно. Самодоволни и самодостатъчни.

Политическият покер около сформирането на правителство, упражнението «ти на мен – аз на теб», продължило и около кметските кандидатури, качиха градуса на антипартийните нагласи.
А действията на управляващата коалиция, съвместими с предизборните обещания на същата, колкото вегетерианец със свинска пържола, отвратиха дори хората с партиен билет в джоба.

И може би, ако на финалната права не бе излязъл силният «анти» играч, последните сто метра щяха да бягат именно Х и У. Но, както един от тях забеляза, политиката е мръсна игра без правила.

Софиянци направиха – за първи път от 15 години – мажоритарен избор за кмет. Дали той е правилен, ще покажат следващите година и половина.

Всъщност ситуацията е такава, че по-зле трудно може да стане. А избраният поне е доказал, че Авгиевите обори не му се опират.
Ако не ги изрива, то поне умело замита онова от целофана под килима. Партиите обаче трябва да си вземат сериозни поуки. И на «Позитано» 20, и на «Врабча» 23 трябва да помислят – накъде оттук нататък. Как да се върне доверието на хората в политическата система, в партиите и партийните функционери.

Защото парламентарни избори ‘2005 родиха феномена “Атака”, частичните местни избори в София родиха феномена “Борисов”, следващият вот може би ще роди партията, която сериозно и задълго ще изхвърли от играта старите играчи.

И ако през последните две седмици БСП и НДСВ изгориха на кладата на местния вот две от емблематичните си лица, то в следващата година на президентски избори – трудна година на още по-труден път към Европа, – могат да изпепелят политическото си бъдеще за доста време напред.