2011 г. мина между флашките и палежите. Още от първия ден на отминалата година флашките се превърнаха в любимо оръжие за обстрелване на кабинета от неговите противници. Те валяха като шрапнели!

Годината започна разтърсващо, бих казал с политическо земетресение. Предизвика го скандалът с изтичане на Специални разузнавателни средства (СРС) от Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС).

Изтеклите записи от телефонните разговори на шефа на Агенция "Митници" Ваньо Танов, взе няколко директни и косвени жертви.

Най-скъпо плати едновременният приятел на президента и премиера Мишо Бирата. Смъртта го настигна при мистериозни обстоятелства в хотела на Валентин Златев в Правец като „органите на реда" изобщо не се преумориха в нейното разследване.

Определено по-късметлия беше бившият шеф на ДАНС Цветлин Йовчев, който подаде оставка на 16 февруари м. г. в апогея на скандала "Тановгейт". След това обаче Йовчев беше назначен в политическия кабинет на премиера Бойко Борисов като съветник по въпросите на националната сигурност.
А в края на годината като ново доказателство, че жестовете се награждават, той бе определен за шеф на кабинета на бъдещия президент Росен Плевнелиев. С това официално приключи и въпросът с поемането на отговорност за скандала.

Иначе индиректно го отнесоха и в. „Галерия", чиято редакция бе взривена, и офиси на РЗС и ДСБ, пред които също бяха детонирани взривове. С изключение на двама братя-ултраси, които бяха набедени за последните две бомбени нападения, истинският виновник за станалото така и не бе намерен.

Освен с атаките срещу кабинета „Борисов", във вътрешнополитически план 2011 г. ще се запомни и със смяната на публичния имидж на министър-председателя, както и с несъстоялите се реформи в страната.
Атаките и предстоящите избори принудиха премиера Борисов да свали одеждите на Батман, наказващ бившите управници от „Триглавата ламя" и да застане в позицията -„Градим България!". За което, междувпрочем, отнесе твърде злъчни подмятания, особено преди вота, в т.ч. и от президента.

Вместо тръшкане на дебеловрати „гангстери" на пода и крещенето на полицаите, че са престъпници, широката зрителска аудитория започна да се успива с рязане на лентички пред нови обекти. Новата визия на „вожда" се градеше с „нови политики", чиято най-чиста същност бе „демонстрация на правене"!

Неуспехите обаче не бяха само вътрешнополитически. След дълги месеци на помпане на общественото мнение как България ще бъде приета през март 2011 г., едва ли не с почести и фанфари в Шенген, неизбежно настъпи часът на истината.

България и Румъния така и не успяха да постигнат целта си за присъединяване към „заветното" пространство не само през март, но и до края на годината.

Причината - първо Германия и Франция, а впоследствие Холандия и Финландия имаха забележки за готовността на страната ни да опазва външната граница на Шенгенското пространство. Което превърна Шенген в поредния провал на кабинета.

През 2011 г. почина още един мит - този за „етническата толерантност", която цари в държавата ни. Повече от две десетилетия „политици", „общественици" и цели кланове трупаха пачки под прикритието на „българския етнически модел".

Докато посветените богатееха, на простосмъртните българи и на чуждите наблюдатели им се обясняваше, че нашият „етнически модел" се крепи на дълбоко присъщата както на българите, така и на преставителите на различните етнически групи населяващи България толерантност към „инородеца".

Достатъчно беше обаче на 23 септември да бъде убито от самозабравилите се наследници на „ромския цар" Киро едно 21-годишно момче в пловдивското село Катуница, за да стане ясно, че това е една огромна заблуда.
Показа го не само бунтът на катунчани срещу циганската тирания, но и шествията и протестите, които заляха в края на септември столицата и повечето от големите български градове.

Гневът на българите обаче за пореден път беше употребен за политически цели. С помощта на полицейските палки беше сложен край и на опитите главно на младежи да атакуват циганските гета, и на ромските мераци да наддават за гласовете си на изборите през 2011 година - основното политическо събитие във вътрешен план.

След показните изпълнения на „силите на реда" и на последния Манго му стана ясно за кого трябва да гласува и то без да се пазари много. ГЕРБ спечели психологическо предимство пред останалите политически „сили", а Цветан Цветанов показа, че едва ли случайно беше избран за шеф на предизборния щаб на управляващите.

Иначе думата, с която най-кратко и най-точно може да се опише начина, по който преминаха Избори 2011 беше хаос. Грешки, опашки, пропуски, родени от въпиющата некомпетентност на изборните органи, пък бяха израженията на този хаос.

Резултатът от всичко това е, че и сини, и жълти, и червени бяха напълно единодушни в мнението си, че през последните 22 години такива избори в България не е имало. На коренно противоположно мнение бяха от ГЕРБ, но от тях друго не се очаква.

Нали точно управляващите сътвориха този „уникален" Изборен кодекс, за който почти всички, освен Искра Фидосова и депутатската й компания, се надпреварваха да говорят , че ще доведе именно до хаоса, до който съвсем очаквано се стигна.

Най-неочаквано обаче и за управляващи, и за опозиция рейтингът на ГЕРБ след вота тръгна надолу. Причината за това беше решението на управляващите най-сетне да се захванат с „истински реформи".

Това принуди лидерите на КТ „Подкрепа" Константин Тренчев и на КНСБ Пламен Димитров да излязат през ноември и декември от състоянието си на блажено безделие и да демонстрират „социална солидарност".

Но организираните протестни шествия срещу „пенсионната реформа" успяха само да омекотят удара - от 1 януари 2012 г. възрастта за пенсиониране за всички категории труд се увеличава с по четири месеца годишно.

Провал претърпяха „синдикалистите" и при стачката на железничарите. И тук КНСБ и КТ „Подкрепа" демонстрираха своята пълна немощ. Двете десетилетия на имитиране на някаква „синдикална дейност" си казаха тежката дума - профсъюзите не бяха подкрепени от достатъчно протестиращи.

Онова, което беше пардоксално в случая обаче, бе, че рязкото оттегляне на доверието към управляващата партия ГЕРБ след изборите не се съчета с някакъв бурен прилив на доверие и енергия в опозицията.

Опозиционните партии не успяха да се възползват от уникалния шанс за реванш, който получиха след изборите през 2011 г.

Най-голямата опозиционна партия БСП все пак демонстрира жизнеспособност, вдигайки електоралната подкрепа за своите кандидати за президент и вицепрезидент спрямо полученото на изборите за местна власт.

Друг е въпросът, че целувката, която Доган обяви през нощта на първия тур, че ще бъде награда за подкрепата му на балотажа на президентските избори за двойката „Калфин-Данаилов" се оказа „целувката на Юда"!

Сокола не само не мобилизира електората на ДПС в подкрепа на кандидатите на БСП, но и реши изхода от втори поредни избори - след тези през 2009 г. - и сега в полза на ГЕРБ.

С „призива" си той отново мотивира много българи да подкрепят кандидатите на партията за „Дондуков" 2 и в 14 областни центрове! БСП, която пак изпълни ролята на измаменото камилче, победи в 8 областни града.

Не бива обаче да се забравя, че БСП е монополизирала лявото пространство, и в този смисъл тя отново може да се превърне в първа политическа сила, но с изключително ограничени възможности за самостоятелен успех.

Най-важното оттук нататък до парламентарните избори ще бъде как тя ще дефинира въпроса за своя съюзник или своите съюзници.

Колкото до очакваната битка за „лидерския пост" между Сергей Станишев и Георги Първанов, то с избирането в края на годината на бившия премиер за председател на Партията на европейските социалисти, тя изглежда предрешена. Станишев получи мощна подкрепа за оцеляването си начело на БСП.

Своята позиция запази и лидерът на Движението за права и свободи (ДПС). Изобщо, ако някой се е съмнявал в добрата кондиция на Ахмед Доган, то след Избори 2011 г. той трябва вече да се е разделил с илюзиите си.

Отминалата година започна тежко за Доган. За по-малко от месец лидерът на ДПС отби две атаки към поста си. Особено сериозна беше атаката, която бившият втори човек в движението Касим Дал започна на 11 януари м.г., като подаде оставката си от Централното оперативно бюро (ЦОБ) на ДПС.

Самото решение на ЦОБ по „случая Дал" не изненада никой. Бюрото прие оставката му, но заяви, че счита мотивите към нея за провокативни, клеветнически и увреждащи авторитета на партията. Малко по-късно и парламентарната група на движението реши да изключи Касим Дал.

Но това, което довърши екс-заместникът на Ахмед Доган бе двойният вот в края на октомври. Явявайки се в тандем с лидерката на Единната народна партия Мария Капон на вота за държавен глава Дал показа своето пълно електорално безсилие, което неизбежно върна на Доган подкрепата на Турция.

Доказва го и фактът, че за първи път от 1995 г. насам в края на 2011 г. лидерът на ДПС Ахмед Доган беше на официална визита в Турция.

Краят на годината обаче не беше съвсем безоблачен за Доган. Извор на притеснения за него стана факта, че „Атака", която преди две години и половина беше пред крах, днес отново е изправена пред фиаско.

А това няма как да не тревожи Сокола, защото, както посочи един от по-раншните отцепници от Сидеров: „Напускам, защото ставам заложник на човек, който волно или неволно реанимира Ахмед Доган."

След напускането през декември м.г. на поредните четири депутати от „Атака" групата на партията в парламента остана с десет души, което перманентно я заплашва с разпад.

Освен напускане през глава на „верни" му доскоро избраници, Волен трябваше да преживее и скандалната раздяла със семейството му. Капка го обвини в изневяра, а Митко директно поиска главата му.

Раздорите в доскоро „симпатичната" фамилия нямаше обаче да са толкова опасни, ако Волен не беше допуснал една фатална грешка. Фирмите на партията до една се ръководят от роднини на майката и сина и те едва ли ще пропуснат шанса си да ги използват в битката си срещу него.

От уволнение до преклонение - така пък най-кратко може да се опише пътят на РЗС през 2011 г. Партията на Яне Янев започна годината със серия от компромати, които трябваше да дестабилизират управляващите, и, в крайна сметка, да свалят Бойко Борисов от власт.

Върхът на тази кампания беше заканата изписана на билбордове и показвана в клипове на партийния кандидат за президент Атанас Семов да „уволни" сегашния премиер. По зла ирония на съдбата обаче на другия ден след първия тур на вота именно в неговите крака се хвърли да дири спасение не само доцентът от СУ, но и „лидерът" му. Дотам им беше куража.

Резултатът от това салто мортале беше очаквания - РЗС спря да бъде най-кресливата „опозиция" на кабинета и депутатите й са готови да гласуват всяко едно предложение на управляващите. А ГЕРБ се сдоби с още една удобна подлога, в случай на нужда (без значение каква е тя!).

Затова и Бойко Борисов спокойно говори за криза в България и че няма пари за нищо, което въобще не е вярно. През 2011 г. се създадоха много милионери! Това нещо как се получи? Вследствие на кризата ли?

Този факт обаче не боде очите на премиера и в края на 2011 г. той призовава: „Да сме дисциплинирани, мобилизирани като нация. Докато другите се тресат, ние да успеем да прескочим този трап, наречен финансово-икономическа криза и в следващите години да станем средноевропейска държава."

Сякаш коланът не е стегнат от ГЕРБ до врязване в жива плът и българинът съвсем мазохистично трябва да го притяга още.

Но българският народ ще оцелее. Кабинетът "Борисов" е под въпрос - той ще разчита на евросредствата, но трябва да подсигури националото съфинансиране. А резервът е на критичния минимум. Януари предстои плащане по външния дълг. Дянков ще плати стария дълг, като заложи нов.

Годината ще започне и с емитиране на нов вътрешен дълг. При липса на свежи пари действието на харизмата е до време.

Че това е така, го доказаха и палежите на коли, които заляха София и страната, в края на 2011 г. Тези своеобразни „новогодишни илюминации" осветиха дълбоката криза на доверие, в която ГЕРБ ще е принуден да управлява да края на мандата си. Освен, ако не прибегне до предсрочни избори!