Всички отдавна знаем стария рефрен за липсата на качествени кадри. Младите не искат да работят, старите не стават, а чужденците са скъпи. Всичко звучи съвсем логично, докато наистина не започнеш да търсиш персонал и не осъзнаеш, че нещата са много по-зле, отколкото народната митология предполага.

Няма жанр в световната литература, който да опише мъката и агонията по време на процеса на подбор на качествени и адекватни кадри. Пускаш обява за работа и до вечерта имаш двеста кандидата. Звучи като мечта, нали? На хартия всички сме най-подготвените кадри, имаме дипломи, сертификати. Владеем Майкрософт Офис на ниво, което плаши самия Майкрософт. Недостижимост, която рязко се срутва, като прочетеш първите два реда от автобиографията на човека и осъзнаеш, че е трябвало да я мине през ChatGPT поне два пъти.

Драги ми кандидати, уменията на повечето от вас се изчерпват с това, че знаете как се прикачва файл. И то не винаги. Не е нормално от 200 кандидата, които на теория отговарят на 11 от 10 зададени критерия, да не мога да избера поне трима, с които да продължим процеса. И вината не е в моите високи изисквания, а в паралелната реалност, в която живеят вашите умове, когато си търсите работа.

Дипломите са купени, изпитите са продадени още преди да са част от графика на университета, защото парите следват студента. Има студенти - има заплати за преподавателите. Няма студенти - ами давай им изпитите като подарък, пък после ще го мислим.

Опитвам се да погледна философски на нещата и да разбера къде точно е моментът, в който с ясно съзнание изпращаме детето си идиотче, заради което сме си продали колата за да му платим държавния изпит, да кандидатства за позиция "мениджър", защото "иска да се занимава нещо с бизнес". Ама вие добре ли сте, бе? Нали осъзнавате, че детето ви на 30 години не може само да се загащи, живее още с вас и ако не му давате пари - дупе да му е яко, в пряк и преносен смисъл.

Бива ли да браниш България на Слънчака?

Бива ли да браниш България на Слънчака?

Днешният млад човек не може да се пребори дори със забележка в дневника

За да разберем това чудо обаче, трябва да си спомним откъде идваме. Ние израснахме в бедност. Даже богатите тогава бяха бедни, без да го осъзнават напълно. Татко ти караше Волга? И? Докъде можеше да иде с нея - до Каспичан и обратно. За Петрич и другите гранични райони се искаше пътен лист и разрешение от партията, за чужбина - нямаше чужбина, ако искаш да имаш уреден живот тук. Богатството се мереше в целофани от шоколади от Кореком, които пазехме с години и с дънки, донесени от Югославия от някой съобразителен роднина. Това беше висшата класа.

И докато си живеехме в тази всеобща мизерия, всички си повтаряхме едно и също свещено изречение: "Моето дете няма да е лишено от нищо". Ето ги сега тези деца. Не само че не са лишени от нищо, ами не знаят и какво значи "не". При всяка истерия им се стои мирно, отстъпва им се, угажда им се, докато в крайна сметка пак стане на тяхното. Отгледахме поколение, което вярва, че светът му дължи всичко, за което ние навремето сме си мечтали и не сме имали. И най-лошото - вярва, че то не му дължи нищо в замяна.

Затова тези хора не само са некадърни, те са и нагли. Свикнали са всичко да им се поднася наготово, а като не се поднесе, се обиждат.

Все пак, ако минеш през всички тези мъки, решиш да си толерантен, в крак с времето, да подкрепяш младите и каквото там още се иска, в крайна сметка наемаш трима души от тези 200. И тук идва другият шок. Тези хора нямат самостоятелно мислене. Ако нещо не им се нареди и подреди отнякъде, те не само че нямат необходимост от самоинициатива, ами даже и от чисто човешко любопитство няма да се трогнат да направят повече от това, което се очаква от тях. Отварят се таскове, затварят се таскове, гонят се таргети, определят се бонуси по KPI и какви ли не още малоумни неща, а нашият олигофрен не може сам да си свърже мишката към ултраскъпия лаптоп, защото просто няма свързана мисъл в главата му.

Идиотчета, Клод има повече памет от вас. Засрамете се.

Бива ли да нямаш CENA, Йотова?

Бива ли да нямаш CENA, Йотова?

Ти не си Коко Шанел, ти си търгаш

Онзи ден още 55 хиляди първокласници прекрачиха училищния праг. Родителите им, както всяка година, заляха интернет с умиление, от което леко започва да ти се повдига, докато се чудиш къде да паркираш, за да се включи и твоето дете в тоя всеобщ плам. И всички колективно неглижираме факта, че точно тази система, в която ги пращаме, миналата седмица получи двойка от PISA - близо шест от десет петнайсетгодишни у нас не разбират прочетеното, и почти толкова не могат да смятат.

Първокласниците всъщност започват дълъг, дванадесетгодишен процес по производство на функционална неграмотност. И когато този процес завърши, крайният продукт, вашето невероятно талантливо дете, ще кандидатства за позиция "мениджър". Защото ще иска да се занимава нещо с бизнес. Защото сте платили за това детето ви да не е лишено от нищо.

Бива ли?