И тази година по стара традиция на 2 юни точно в 12:00 България застина за две минути. Шофьорите спряха насред кръстовището, продавачката замръзна с пакета кашкавал в ръка, някой по-предприемчив използва паузата да си запали цигара. А на 121-вата секунда всичко продължи постарому — клаксоните, псувните, гонките по булевардите.
В дните около празника и покрай вълненията от предишния месец пак излезе любимото упражнение на родната публицистика — да сметнем на колко години щяха да са Ботев, Левски и Каравелов, ако бяха родени днес. Оказа се, че излизат връстници на тазгодишните абитуриенти. Един вид — вижте, и те са били млади и зелени, а са вдигнали революция. Урок към днешните, които скачаха зимата по протестите, пишеха пламенни статуси и накрая пак отидоха и гласуваха за същото статукво, което уж мразят.
Само че сравнението куца там, където най-боли. Ботев и Левски не са вдигнали въстание, защото са били смели по рождение и са имали излишна енергия. Вдигнали са го, защото не им е било дадено нищо наготово. Защото ножът е бил опрял до кокала, стомахът е бил празен и въпросът "дали ще ме гръмнат по пътя към свободата" вече е бил най-малкият им проблем. Когато си гладен и нямаш какво да губиш, куршумът спира да те плаши. Героизмът не е талант. Героизмът е това, което ти остава, когато всичко друго ти е било отнето.
Днешният млад човек не може да се пребори дори със забележка в дневника, не дай си Боже, направена устно пред всички. Учителят е отпред, за да ви вкара в правия път, ей. За да станете вие по-добри, а не за да се тръшкате после, че ви е казал оценката пред всички и това ви е накарало да се чувствате несигурни и сега сте в депресия. Използвайте си мозъка редовно и няма да ги имате тези драми, повярвайте ми. И, скъпи родители, няма нужда да се бутате да се биете за правата на детето си всеки път, като чуете, че днес не се е справило добре с нещо.
Майката на Ботев щеше да го прати в изгнание от срам, ако някой се беше оплакал от него в килийното училище. Днешната БГ-мама ще пише гневни статуси във Фейсбук срещу учителите на безкрайно лигавото ѝ дете, докато пие чай от био маргаритки с бисквитки от чия.
Ботев и Левски са навсякъде. По трафопостовете, по таблото на шофьора в градския транспорт, по тапетите на телефоните, татуирани по бицепси и прасци. Татуировки с лика на Апостола върху рамо, което не би издържало и една нощ на пост в Балкана. Бас ловя, че тези с татуировките на Левски не знаят цялото му име и за тях Хаджи Димитър се казва Хаджи. И да питам, като си татуирате "България на три морета" — кои са моретата, кога е била на три морета и колко пъти? Не знаете, знам. Защото една татуировка или тениска с Ботев не те прави негов съмишленик.
Ботев е бил поет, журналист и емигрант — и е писал срещу собствения си народ по-остро, отколкото който и да било днес смее да си помисли. Бил е точно онзи тип човек, когото сегашните родолюбци биха разпердушинили в коментарите като "предател" и "платен". Ако се появеше днес и публикуваше нещо от рода на "В механата", щяха да го отменят до обяд. Истинският Ботев не би минал теста за патриотизъм на хората, които си го татуират. Смешно, нали?
А най-смешното идва после. Същите тези, прежалили половин ръка с мастила в името на родината, се срамуват, че са българи в мига, в който прекрачат границата. Изведнъж са "from somewhere in Eastern Europe". А защо изобщо трябва да се срамувам откъде съм? И защо, от другата страна, ми трябва Евровизия или една победа на волейбола, за да се сетя, че съм горд? Какво общо има личното ми усещане за света и това, което постигам в живота си, с държавата, в която съм се пръкнал по стечение на обстоятелствата?
Виждали ли сте белгиец да се гордее или да се срамува, че е белгиец? А датчанин — Дания е три пъти по-малка от България и някак не им хрумва да се извиняват, че идват от малка страна. Истината е, че гордостта и срамът от националния произход изобщо не би трябвало да присъстват, когато срещаме хора от други народи — на тяхна или на наша земя. И едното, и другото е признак на лична несигурност. Човек, който е наясно със себе си, не се нуждае нито от знаме, за да се чувства някой, нито от граница, зад която да се крие. Още по-малко от татуиран бицепс с неща, за които не би се борил на практика.
И да знаете, че наистина няма и нужда, щом се озовем някъде по широкия свят, веднага да се скупчваме, да се търсим по български и да си натякваме колко важно било да сме задружни. Че аз в България не се виждам с всички българи — защо да го правя в Лондон? И откога сме толкова задружни, та чак в чужбина ще откриваме това качество? Та ние на едно събрание на входа не можем да съберем и половината живущи. Етажната собственост е първото въстание, което редовно се проваля поради липса на кворум. Нищо, важното е, че сме си татуирали лъв и Самарското знаме в едно, за лятото, като бройкаме чужденките на Слънчака.
Бива ли?
USD
CHF
GBP
