Исторически доказано е, че няма по-голяма сила, която може да накара бюрократите ни да се размърдат и да покажат колко много „работят" от пряката заплаха за топлите им местенца.

А когато тази заплаха вземе, че придобие „рисков характер" за собствената им институция, тогава в тяхната дейност настъпва същински „творчески кипеж", граничещ с подвиг.

Това става в момента в т. нар. Държавна агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), която отдавна загърби своите функции и се превърна в скъпоструваща на данъкоплатците туристическа агенция. Потвърждение на този факт има във всеки един от отчетите на ДАБЧ.

Поредните закани обаче на вицепремиера Симеон Дянков, който след безславното слизане от сцената на Божидар Димитров като министър отговаря и за дейността на ДАБЧ, че предстоят „сериозни" структурни промени във висшата администрация явно са подействали като взрив на 6-ия етаж на „Дондуков 2.

Изглежда шефовете на „уникалната" туроператорска фирма все пак са се усетили, че са прекалили с безцелните си воаяжи и са преценили, че сянката на вицепремиера все по-трудно ще прикрива безобразията им, и са взели, че са изковали цял проект на закон. И то не какъв да е, а носещ гордото име Закон за българите и българските общности извън Република България (ЗББОИРБ).

Е, на това му се вика да нанесеш превантивен удар и то право в целта. Нека сега някой да се опита да докаже, че ДАБЧ в сегашния му вид е институция лукс за българската държавност!

Защото, ако т. нар. Агенция за българите в чужбина носи към настоящия момент някому някаква полза, то тя е основно на шефа й Росен Иванов и на още неколцина облажили се покрай него с прескъпи командировки. На никой друг! Нито на страната, нито на диаспората.

ДАБЧ отдавна стана юридическо лице в частна полза, независимо от дефинираното в проекта.

Защото, въпреки че заявената основна цел на предлагания законопроект е да се актуализира нормативната уредба по въпросите за българите и българските общности извън Република България, истинската цел е съвсем различна. И тя е да се докаже колко „незаменима" е ДАБЧ!

Доказателство за това е, че близо половината (?!) от разпоредбите на закона - от чл.30 до чл. 49 - разглеждат дейността и функциите на ДАБЧ, а не тематиката му!

За да бъде постигната тази цел, създателите на нормативния Франкенщайн, какъвто по същество представлява въпросния проект на закон, са изпаднали в едно безумно словоблудство.

Не че този „подход" не е характерен като цяло за „творенето" на законите на прехода, но тук случаят е драстичен. Авторите на проекта на Закон за българите и българските общности извън Република България са изпаднали в състояние на неконтролирана логорея.

За да запълнят със „съдържание" немалкото страници на законопроекта, „творците" му са „ползвали" (разбирайте - преписвали) от почти всички източници свързани с материята, попаднали им под ръка.

Резултатът от плагиатството им е родил „документ", способен да откаже да го прочете докрай дори силно изкушен от темата за българските общности в чужбина човек. Този обаче, който мобилизира волята си и все пак се справи с тази нелека задача, ще открие не едно или две законотворчески безумия записани в проекта.

Една от забележките ми по проекта е принципна и засяга философията му.

Става дума за идеята за централизиране на политиките сред българите в чужбина, прикривана зад разписването на "координаторски" правомощия на ДАБЧ и може би - на специален министър.

Защото, колкото и невероятно да звучи, в този законопроект отново изпълзява фигурата на министър, отговарящ за провеждането на държавната политика по отношение на българите и българските общности извън Република България. И на това, което той трябва да върши са посветени цели пет члена - от 25 до 29.

Защо въобще трябва да се вписват правомощия на министър, отговарящ/координиращ за работата с българите в чужбина така и не става ясно? Навярно, за да могат някои „наши хора" да си гарантират място в Министерския съвет (МС) и при следващите управления!

Все пак живеем в нещо като демокрация, колкото и извратена да е тя в нашия вариант, и няма защо да има институции, които авторитарно да координират и да напътстват действията на другите, иначе напълно независими институции.

Пътят, както посочва един от познавачите на проблемите на сънародниците ни в чужбина Йордан Симов, е да се засилят секторните политики в различните институции, имащи отношение към българите зад граница.

Те са тези, които според него реално извършват голяма част от дейностите, особено по отношение на образованието и в други области. В това отношение и досегашният Устройствен правилник на ДАБЧ би бил достатъчен за "координиране", ако се наложи.

През изминалите години обаче по мнението му намесите на ДАБЧ не допринесоха много за осъществяваните от другите институции политики - нито за повишаване на ефективността им, нито за намаляване на корупционните схеми.

Но основната, бих казал убийствената, грешка на създателите на законопроекта, която сама по себе си го прави безсмислен е, че авторите на този пространен текст не са отчели, че времето много отдавна е задминало творението им и по този начин го е превърнало в мъртвородено.

Най-фрапантният пример за това е опитът законово да се регламентира и дори стимулира преселването у нас на българи живеещи зад граница.

И доколкото като потенциално желаещи да се преселват в България се визират главно наши сънародници от историческите български общности в чужбина, лансирането на тази идея към днешна дата е, меко казано, абсурдно.

То е нереалистично поради издиханието на българската държава, която трябва да поеме и осигури нормален живот на преселилите се.

Доказа го и последното решение на Народното събрание, че чужденците с български произход, които искат да се заселят трайно у нас, вече няма да могат да ползват безплатно земи от държавния и общински поземлен фонд до три години след пристигането си.

Мярката бе записана в сегашния Закон за българите, живеещи извън Република България, но липсва в новия проектозакон за българите и българските общности извън Република България, публикуван от правителството в портала за обществени консултации.

Остава текстът, който предвижда заселниците да ползват кредити при облекчени условия за покупка на имот, земя и инвентар.

Условията и редът за отпускане на такива заеми ще се определят от МС, уточнява законът, но не дава повече подробности, като например кой ще контролира кой усвоява парите.

Записаното в проекта намерение да се стимулира преселването у нас на нашенци живеещи зад граница е и израз на пълното непознаване на всички онези дълбочинни процеси, които протекоха сред българските общности през последните две десетилетия, и, които коренно ги промениха.

Явно повечето от онова, да не кажа всичко, което се случи в живота на сънародниците ни от българските исторически поселения - и най-вече в Бесарабия - през отминалите 20-ина години е останало скрито за авторите на новия законопроект.

И затова те така и не са разбрали, че няколкостотин хилядите българи в Украйна и Молдова, които представляваха естествен резервоар от „преселенци" е почти пресъхнал.

Селата и градовете на бесарабския юг, където се лееше българска реч, днес са почти тотално оголени от българско присъствие.

За съжаление, повечето нашенци, в това число и цели семейства, които в края на 20-и и в началото на сегашния век имаха горещото желание да се преселят в „историческата прародина" не го сториха по ред причини.

Една от основните бе държавното бездушие, което България демонстрира спрямо техните въжделения.

С малки изключения, посолствата ни в Киев и Кишинев, както и Генералното ни консулство в Одеса се превърнаха от посредници в противници на въпросните „национални романтици", както иронично ги наричаха.

Само мисълта, че няколко десетки, не дай си, Боже, няколко стотин бесарабски фамилии могат да виснат пред вратите на мисиите с искане за съдействие за заселване в България влудяваше бюрократите и те правеха всичко по силите си да убият това тяхно желание. И като цяло успяха!

Но гладът, безработицата, липсата на перспектива казваха своето и нашенците от Тараклия, Кагул, Болград, Измаил и други български села и градове бяха принудени да потърсят решение другаде.

Жените поемаха към Италия и Испания, мъжете към Русия, децата оставаха на грижите на бабите и дядовците си, селищата се обезлюдяваха, а с тях и шансът бесарабските българи да влеят свежа кръв във фатално застаряващата ни нация.

Даже тези, които по линия на различни неправителствени организации все пак успяха да се доберат до България по някакъв начин, бяха принудени, в крайна сметка, да се върнат назад.

И да разкажат в родните им краища, че България и българите съвсем не са онези, за каквито са ги смятали. Страната ни се оказа мащеха за тях, а „братята" и „сестрите" им най-често им обръщаха гръб.

Впрочем, едва ли е случайно, че в проекта за нов закон на държавната политика за трайно установяване на българи от чужбина у нас са отделени - забележете - само две разпоредби!!!

И сякаш за да замажат този позор, в края на законопроекта авторите му са предвидили създаване на Национално представителство на българите и българските общности извън Република България.

Или иначе казано, опитали са се да създадат нещо като покривало на безразличието, с което страната ни вече 22 години се отнася към все още определящите се като българи нашенци в чужбина.

В ДАБЧ обаче са решили, че някой може да представя българите в чужбина, без да е бил избран от тях - чл. 47. (1) Националният консултативен съвет се избира пряко на общо събрание, състоящо се от един представител от всяка от организациите по чл. 36, т. 12 на закона.

Но въпросните "български организации" често не представят никого, освен себе си. По традиция българските организации зад граница са създавани от подставени лица. Дали планът на ДАБЧ не е сега да възкреси някои "организации" и да обяви, че те "представят" българите в чужбина?

Един "Национален съвет" може да е легитимен, само ако бъде избран от българите по държави, т.е. в избирателни райони, така че българите от четирите краища на планетата да бъдат представени в него! Пример в това отношение е Законът за сръбската диаспора.

Интересно е сравнението между българския проект и сръбския закон - в България Националният съвет е от 15 члена, а в Сърбия Скупщината е от 45 члена. Изрично е записано, че Сърбия не се меси в начина, по който диаспората ще избере своите представители.

Как избираме представителите на българската диаспора? Изрично е записано, че обикновените българи нямат право на глас. Ще гласуват единствено "организациите", като всяка "организация" ще има по един глас.

Публична тайна е, че офанзивата за новия ЗББОИРБ (какво съкращение само!) е продиктувана и от идеята да се узаконят таксите за издаване на удостоверения от ДАБЧ. Като се има предвид обаче, че подобни удостоверения се издават не само на кандидати за гражданство, тяхното въвеждане би било грешка.

Защото, както правилно заключава Йордан Симов, не се прави политика на приобщаване чрез всевъзможни спънки и неразбиране на символното значение на документа за български произход, което наистина включва и чувството на унижение на хората, които са страдали, за да бъдат българи. Взимането на такси в този случай действително би имало обратен ефект. Както, уви, толкова други действия на родната бюрокрация.

Въвеждането на такси за издаване на удостоверение за български произход би било поредна политическа грешка!

Българите от чужбина и без това са унижени от процедурата и самата необходимост да доказват пред не особено дружелюбни бюрократи принадлежността си. А какво остава, ако трябва и да плащат, за да бъдат признати за такива?

Да не говорим, че има студенти от страни като Молдова, например, учещи в наши провинциални висши училища, за които самото отиване до София си е сериозен разход, камо ли да трябва да бъдат товарени с допълнителни такси...

Рядко съм виждал законопроекти така ясно издаващи интересите на институциите, които са ги изготвили. Става дума за интересите на ДАБЧ, които не винаги са интересите на българите в чужбина.

Готвят закон за „мъртви души"!