Въпросът за "Атака" и за Волен Сидеров стана централен въпрос на сегашната предизборна кампания.
Най-важната характеристика на "Атака" е, че се опитва да дискредитира и оспори целия национален политически елит и изградения партийно-политически модел, като неадекватни и незащитаващи интересите на българските граждани.
Тази цел е стратегическа. На тези избори Сидеров изгражда плацдарм за идващите след тях.

Изборите в неделя най-вероятно ще илюстрират умората на избирателите от традиционното конфронтационно и "полярно" политическо поведение.
Тяхна отлика е че за пръв път почти всички кандидат-президентски двойки се стремят да се самоопределят през патриотичната идея.
Подобно развитие е и закономерно - след като политическите сили постигнаха консенсус по въпроси като Европейски съюз и НАТО, логично бе на преден план да изплува следващата, втора линия на политическо обозначаване и разграничаване - как се разбират и как се отстояват националните интереси, коя е по-родолюбивата политика.

То идва логично и след като през деветдесетте години, отечествената политическа класа, притеснена да не й бъде приписан някакъв "национализъм" на фона на междуетнически сблъсъци из бивша Югославия, очевидно се престара с автоцензурирането си.

Под претекст да не се допуснат кълнове на национализъм у нас са спирани статии и съкращавани абзаци в публицистични текстове, които в нито една друга европейска страна не биха заподозрени в "национализъм".
Любопитно е, че някак именно Ахмед Доган, осъзнал риска от подобни практики, се обяви за модерен национализъм - национализъм не на племето или етноса, а на политическата нация, такава каквато е, в цялото й етническо и религиозно многообразие.

Проблемът е, че "патриотизирането" на сегашната кампания не дорасна до модерния национализъм.
Напротив - в хода на кампанията се прояви подчертан стремеж да се етнизира политиката и политическият дебат.

Анти-ДПС кампанията на Атака, всмуквайки в себе си цялата историческа сложност на междуетническите отношения по българските земи, придоби етно-негативистични окраска.

Източващите държавни или европейски фондове, са правонарушители - не примерно "българи", "турци", или някакви други; същото важи за членовете на "дървената мафия", крадците на дървен материал са крадци на дървен материал и т.н.
"Етнокриминализирането" на определени хора, или организации не е добро решение.
Поначало, етнизацията на политиката е рисковано занимание за политическата ни система, но нещата изглежда са отишли доста напред.
Нашето общество, поначало се придържа към принципите на религиозна и етническа толерантност.
В спокойните общества партиите изразяват политически и икономически интереси и убеждения и ценностни идеи без оглед на етническата принадлежност.

В неделя Сидеров и "Атака" изграждат среда и механизъм за пълно обединяване и максимално разширяване на протестния вот.
Освен друго, вотът за Сидеров ще бъде и по някакъв начин антиелитарен вот - какъвто бе и вота за НДСВ през 2001г.

Георги Първанов се опитва да очертае нови параметри и граници на патриотизма в една обединена Европа.
Едно достойно президентско откровение - "За да си баща на нацията, трябва най-напред да бъдеш син на този народ, да знаеш болките и тревогите му, да търсиш решения на проблемите му. В това е дълбоката философия на всичко, което правим."

След постигането на национален консенсус по въпроса за европрисъединяването, определени политически среди се опитват да преначертаят националната политическата карта по линията "българофили" (патриоти; родолюбци) и "българофоби".
Този подход възпроизвежда конфронтационните нагласи от началото на прехода и се нуждае постоянно от "търсене на враг".

Ако Сидеров е националист, то той би следвало да уважава един патриот, какъвто безспорно е Георги Първанов. Не би следвало да е във война с Петър Берон.
Малкият проблем е, че Волен Сидеров набързо изолира останалите патриоти/ националисти дори от "Атака".
Как ще обединява българите, когато не съумява да обедини "атакистите"? Големият проблем е, че не е ясно, с кого е Сидеров, освен, че е със себе си.

С огромни трудности и лишени, България успява да се включи в Европейския съюз.
"Атака" се обявява срещу Европейския съюз. Парадоксално е, но борейки се срещу ЕС и нашето членство в него, Атака обслужва активно интересите на неевропейски държави.

Феноменът "Атака"/Волен Сидеров не е случаен.
Появата му и политическият успех на формацията на миналите парламентарни избори са резултат от многопосочното обществено разочарование, от отчаянието на хората от неефективната работа на правозащитните институции, което ги тласка да търсят някакви силни ръце или чудодейни персонажи.

"Атака" печели обществена популярност и заради ширещото се обществено усещане, че традиционни наши, български добродетели, устои на българщината, на българската нация и държава, някак са изгубили значението си в хода на "Прехода".

Общественото разочарование от социално-икономическите реалности в страната е изключително високо; болезненото разминаване между широкото обществено очакване престъпниците да получат заслуженото и фактическото състояние на правосъдието, пораждат разочарование и негативизъм, които при подходящо политическо дирижиране, лесно могат да заговорят на езика на омразата.

Сидеров действително печели влияние и със свои позиции - нереалистични, но привлекателни, като загубената битка за запазване на малките блокове на АЕЦ "Козлодуй", скандалното непровеждане на референдуми по важни за обществото въпроси или дори въпроса за свободната продажба на българската земя.

Проблемът е, че политическата класа се държи твърде отегчено и си спестява усилията за всекидневно обосноваване и отстояване на политическите решения, които взема.

Резултатите от неделя ще покажат, доколко народът ни е разбрал, че този тип национализъм, който предлага Сидеров, изобщо не е решението, което е нужно на България.
В епохата на глобализация народите и хората от различен етнос и религия следва да живеят заедно, да си сътрудничат и това е залогът за общия им успех.

На тези избори обществеността трябва ясно да се произнесе в полза на един модерен патриотизъм, съпоставим с императивите на ХХІ век, да изисква от политическите си водачи морал и воля за защита на българските национални интереси, но в съзвучие с идеите на обединяваща се Европа, в която тридесетина народа ще живеят под един покрив.