С показното изгаряне на Корана двамата протестантски пастори от Флорида Тери Джоунс и Уейн Сеп са на път да постигнат невъзможното - да постигнат единомислие в раздираната от племенни, политически и религиозни противоречия страна, известна като "гробокопач на империите".

През ХІХ век опитът на британската армия да завоюва Афганистан се проваля безславно и анализът на Фридрих Енгелс доказва, че тя не е имала никакви шансове за успех в преодоляването на тежкия релеф, суровия климат и най-вече стремежа на местните племена към свобода и независимост.

През последното десетилетие на съществуването на СССР силовото налагане на социалистическия строй в тази полудива държава също завърши с поражение. И въпреки че няма как да не се съгласим с извода на последния командващ на Съветската армия там генерал Борис Громов в книгата му "Ограничен контингент", че "нашата задача беше да сдържаме въоръжените отряди на муджахидините и ние се справихме с нея" (ако целта е била да бъдат унищожени физически, щеше да се използва оръжие за масово поразяване), в съветското общество и по света това беше възприето като поражение и ускори разпадането на държавата, строя и целия социалистически лагер.

Сега и "янките", подкрепяни от НАТО също са на път да се изложат. И за целта им помагат "техни" хора - двамата протестантски пастори. Те предизвикаха една и съща реакция в четири - до момента - толкова различни града на Афганистан, където живеят различни народности, сунитският ислям е разбиран по различен начин и които от края на съветската окупация до сега винаги са били от различните страни на многото фронтови линии. Ако аятоласите в Техеран и Кум решат, всеки момент ще се надигнат иранските, а след тях и източно-афганистанските шиитски градове, начело с Херат.

Иначе Кабул, Кандахар, Джелалабад и Мазар-и-Шариф са толкова различни, че могат да съществуват в една държава чисто формално.

Афганистанската столица е място на смесване на народности, идеологии и религии. Именно там през 60-те и 70-те години на ХХ век се роди местният марксизъм на Нур Мохамед Тараки и Хафизулла Амин, който започна да създава главоболия на управляващите и на великия северен съсед. В крайна сметка монархът Захир Шах беше изгонен, а неговият наследник - президентът Мохамед Дауд ликвидиран.

Така започна една серия от преврати, когато всеки следващ президент-марксист и партиен лидер убиваше по най-жесток начин предшественика си. Оцеляваше обаче несменяемият министър-председател Султан Али Кещманд, по произход от племето хазари - предците на източно-европейските евреи.

Екзекуторът на Мохамед Дауд - Нур Мохамед Тараки, сам беше задушен с възглавници по нареждане на Хафизулла Амин, който иначе имаше навика да изхвърля политическите си противници от самолети и хеликоптери. Той беше още по-краен марксист от предшественика си и насила отнемаше домовете, земята и животните от богатите селяни, за да ги раздава на бедните.

Гибелта на предшественика му обаче докарала до плач емоционалния Генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев и съветската интервенция стана неизбежна. Хафизула Амин, съпругата му и непълнолетните им деца са разстреляни в президентския дворец. На власт в Кабул дойде московската марионетка Бабрак Кармал. Той обаче не показа никакви качества на военен и политик и се наложи да бъде сменен от шефа на специалните служби Наджибуллах, като за сметка на това "отърва кожата".

Именно Наджибуллах беше сполетян от най-жестоката съдба след края на кървавото си управление. След като успя да прехвърли семейството си в Индия, в последния момент безуспешно се опита и сам да стигне до там. Това обаче не му се отдаде и се налагаше да се крие от муджахидините в мисията на ООН. Когато на тяхно място дойдоха талибаните, го измъкнаха от там, отрязаха му гениталиите и го влачиха по улиците в центъра на Кабул, докато издъхне.

Дори и в зенита на своите военни успехи талибаните никога не са могли да превземат град Мазар-и-Шариф. Местното население се състои предимно от таджики, узбеки и туркмени, чиито предци са живели на територията на Руската Империя и впоследствие са избягали от болшевиките. Тези хора изповядват консервативния ислям и никога не са се увличали от радикалния.

Именно град Мазар-и-Шариф, като столица на провинция Балх (някогашната Балхара) беше център на силите на Северния съюз. Там беше разположен и полевия щаб на командващия генерал Достум, узбек по произход, който се радваше на всестранната подкрепа на Ташкент (узбекският президент Ислам Каримов не си поплюва, когато му се наложи да избива радикални ислямисти).

Когато навремето се интересувах за съдбата на моите състуденти по времето на режимите на муджахидините на Бурхануддин Рабани и талибаните на Молла Омар, научавах, че тези от тях, които са успели да избягат от Кабул, се укриват именно в Мазар-и-Шариф.

И наистина се иска много да се постараеш, за да вдигнеш местните хора на бунт срещу ООН, след като толкова години разчитаха именно на западната подкрепа в жестоките боеве срещу муджахидините и талибаните! Именно от Мазар-и-Шариф тръгнаха войските на Северния съюз в победоносния си поход към Кабул, след натовските бомбардировки. А сега от там започнаха атаките срещу представителствата на ООН!

Това че те продължиха именно в Кандахар, не изненадва никого. Този град в югоизточната част на страната от самото начало е крепост на талибаните и властта на Кабул там винаги е била по-скоро формална. Именно в неговите околности и досега се водят с променлив успех най-жестоките и кръвопролитни сражения между войските на коалицията и талибанските подразделения.

Поради специфичните местни нрави обикновените хора са запомнили предимно с добро управлението на талибаните. Последните са донесли спокойствие, сигурност и ред. Ликвидирали са нечовешката мизерия и случаите на гладна смърт. Монополизирали са производството и търговията с наркотици и по този начин са въвели елементи на социална справедливост.

По време на тяхното управление Кандахар е престанал да бъде регионална столица на хомосексуализма (според местните традиции за един поглед към жена може да се води между-племенна война, докато за богатите мъже е въпрос на престиж да си вземат малки момченца - така наречените "ашна"). Поради това сега там си спомнят предимно с носталгия за управлението на талибаните и са готови да воюват на тяхна страна.

До смърт са готови да воюват срещу "неверниците" и в Джелалабад. Този град, разположен близо до пакистанската граница, беше тотално опустошен през последните месеци на управлението на марксистите, след оттеглянето на Съветската армия. Много-месечната обсада и кървавите сражения доведоха до гибелта на голяма част от неговите жители, попаднали между куршумите от двете страни. За оцелелите войната и смъртта са най-естественото нещо и единственото им желание е да се преселят по подобаващ начин в ислямския рай, като напуснат земния ад. И сега им се открива възможност!

Така че в момента става невероятното - афганистанците се обединяват за война със Запада, както навремето със СССР, а още по-отдавна с Великобритания. Президентът Хамид Карзай е прав да иска спешно от американските ръководители да осъдят деянията на пасторите Тери Джоунс и Уейн Сеп. Защото в Кандахар на лозунгите, носени от демонстрантите, освен "Смърт на Запада", пише и "Смърт на Хамид Карзай"!

Този политик, издигнат от Северния съюз за президент на страната, никога не е бил добре приеман в бастиона на талибаните - Кандахар и дори е смятан за американска марионетка (иначе е герой от войната срещу Съветската армия). И последният атентат в Кабул срещу американска военна база е поредното доказателство, че не може да бъде спокоен дори и в столицата след публичното изгаряне на Корана във Флорида.

Ако този род прояви продължат на територията на САЩ, както обещават двамата пастори, на американското и натовското присъствие в Афганистан няма скоро да му се види краят.

Интересно е да се анализира кой има интерес от това: дали Израел, за да държи в шах Иран? Или щатският военно-промишлен комплекс, за да увеличи баснословните си печалби? Или пък така нареченото "тайно световно управление", за да провокира по-нататъшния "сблъсък на цивилизациите" (по Сеймюъл Хънтингтън)?

Който и да е, ясно е едно: дори и САЩ не са чак толкова демократична държава, че да не могат да обуздаят двамата пастори, ако това се налагаше от висшите държавни интереси!

Това значи, че изгарянето на Корана е добре планирано от някои висши кръгове в Белия дом, Пентагона и Ленгли. Кои обаче са те и кой точно стои зад тях!?