Колко време е нужно на един чужд посланик в България, за да онаглее?

Явно не много, ако се вярва на едногодишния опит на американския посланик Джеймс Уорлик у нас. На неговия френски колега Етиен дьо Понсен обаче бе нужен цял мандат. Затова пък с последната си публична лекция пред Атлантическия клуб в София той успя направо да разбие своя презокеански колега.

Посланик дьо Понсен не само се държа по думите на президента Първанов като ментор, но си позволи да изрече неща, които дори изживяващият се като генерал-губернатор Уорлик не си е позволявал.

Френският посланик направи предложение, че на България е нужен министър или държавен секретар, който да се занимава с проблемите на ромите. Според Етиен дьо Понсен едно от предизвикателствата пред бъдещото развитие на страната ни е именно интеграцията на ромите.

Както заяви президентът Георги Първанов, изгонването на български и румънски роми не е добър европейски тон и се разминава с европейските ценности и правилата, утвърдени и преди нашето членство в съюза.

Но не това е най-важното в случая.

Всъщност, с казаното от Етиен дьо Понсен в неговата лекция той открито признава пълния провал на прокарваната от него френска политика в София. По всичко личи, че тази оценка се споделя и от официален Париж.

Иначе едва ли случайно от Елисейския дворец се готвят да изпратят досегашния си посланик в България в Кения - една африканска страна, която дори не е в сферата на стратегическите интереси на Франция.

Така че, колкото и да се опитва да усуква сега казаното от него като най-обикновено „споделяне на мисли", с лекцията си пред Атлантическия клуб дьо Понсен се опита да ни отмъсти за собствения си дипломатически провал. Показвайки ни нагледно, че ние - българите - а не той, сме „виновни" за крушението му.

Вярно е, че Франция така и не успя да стане онзи фактор, който би искала да бъде при определяне на българската политика в интересуващите я сфери - дипломатическа, военно-политическа, икономическа и други.

Официална София, пък и обикновените българи, се оказаха много „късопаметни" за всичко, което френският президент Никола Саркози и неговата чаровна бивша съпруга направиха за освобождаване на сестрите ни в Либия.

Не мина, в крайна сметка, и сделката със свръхмодерните френски корвети, която я кризата, я проамериканската ориентация на сегашните управляващи отвя в небитието. Не се сбъднаха и желанията на официален Париж неговата дума да се чува повече от тази на все по-въздигащия се Берлин.

Въпреки че Бойко Борисов скоро не се е хвалил с „приятелството" си с канцлера Меркел. Запознати говорят, че това странно премиерско мълчание се дължи на едно доста остро писмо, изпратено му от немската „желязни лейди", след като безконтролният в изказа си български премиер я замеси в скандал.

Дори и в тази обстановка отиващият си френски посланик остана безмълвен и безпомощен свидетел на това, което става в България, без да успее да намери и един ефективен лост за прокарване на интересите на Париж в София.

Е, как да не го пратят в Найроби?!

Затова обаче вина не носи страната ни. Виновен си е сам!

Защото само надуто самодоволство от синята кръв, която тече във вените ти, не стига, за да отстояваш позициите на една велика сила дори и в малка и, както стана ясно, дълбоко презирана от него страна като България.

Необходима е и много работа, такт и усет за особеностите на държавата, в която са те пратили да представляваш страната си.

Още повече, че като изключим традиционните за географските ни ширини „ослушвания" от страна на управляващите за поетите от тях ангажименти, сериозни пречки за дейността на посланик дьо Понсен в София не бяха създавани. Нито от сегашните, още по-малко пък от предишните „решаващи фактори".

Да се разчита обаче едва ли не само на инерцията от 20-годишното ни членство в клуба на франкофоните не е най-добрият подход.

Затова, ако трябва да перифразираме старите римляни (а те са били мъдри хора) - Дьо Понсен, върви си с мир! Никому не е нужна твоята „малка" война, която се опитваш да разпалиш - нито на Франция, нито на България.

Пък и в Кения живеят хора! Нали така...