Точно преди месец в Кавказкия регион започнаха неочаквани геополитически промени, които разтърсиха из основи установеното равновесие след края на „Студената война" и разпадането на СССР.

Най-напред Руската федерация за първи път (но може би не за последен) откровено използва военна сила, за да защити свои граждани, живеещи на територията на съседна страна - бивша съветска република.

По време на конфликта нейният основен досегашен военнополитически противник в Черноморския регион - Република Турция, намери формални предлози, за да задържи натовските кораби в Мраморно море до окончателния разгром на грузинската армия и разрушаването на пристанищната инфраструктура в Поти (след сегашното окончателно отцепване на Абхазия със столица Сухуми и бъдещото на Аджария със столица Батуми, Грузия ще остане без голямо функциониращо пристанище на Черно море).

Нещо повече - Анкара оказа възпиращо влияние върху Баку, където „горещите глави" планираха удар по арменските позиции в Нагорни Карабах.

Турските военни разузнавачи и стратези правилно прецениха, че инерцията може да отнесе руската армия още по на юг, което значи да установи окончателен контрол върху тръбопровода Баку-Джейхан и сухопътна връзка с най-надеждния руски съюзник в региона - Република Армения.

Това, от своя страна, означаваше окончателно откъсване на Азербайджан от „братската" Република Турция и от анклава Нахичеван.
Тоест ролите щяха да се разменят - Армения щеше да преодолее изолацията си от Русия и бързо да се възмогне икономически, а Азербайджан да се изолира от Турция и да се изправи пред трудности при пласирането на своя нефт в западна посока.
А това вече предвещава неминуема икономическа криза.

Турция, от своя страна, щеше да бъде принудена да купува петролни продукти на далеч по-високи цени от своите враждебно настроени съседи - Иран и Иракски Кюрдистан.

В тази връзка трябва да се разглежда и смекчаването на тона от страна на турските управляващи към иракските кюрдски лидери Джелал Талабани (президент на Ирак) и Масуд Барзани (президент на Иракски Кюрдистан), както и поканата към иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, който посети Анкара.

По този начин Реджеб Таийп Ердоган и Абдулах Гюл се подсигуриха в случай на най-лошото стечение на обстоятелствата за тях.

Това направи и азербайджанският президент Илхам Алиев. Той пожертва отдавна установените приятелски и делови отношения с американския вицепрезидент Дик Чейни и се отказа от безусловната пронатовска ориентация на страната си.

Явно добре е усвоил урока, преподаден през август т.г. на северния му съсед и колега Михаил Саакашвили.

Едно отстъпване пред американските искания за подкрепа за авантюрата на Тбилиси можеше да повлече от своя страна признаване от страна на Москва на независимостта на Нагорни Карабах, в пакет с тази на Абхазия и Южна Осетия.

Това вече означаваше и изпълнение на евентуална молба от страна на Степанакерт за транспортиране на част от руските войски, разположени край втория по големина арменски град Гюмри (бивш Ленинакан), в района на фронтовата линия между арменци и азери - например в района на Мардакерт, където арменските позиции се смятат за най-уязвими, поради характера на местността (макар че именно там беше успешно отбита атаката на азербайджанската армия в нощта на 6-7 март 2008).

А както показа конфликтът в Грузия, противопоставянето на армията на Руската федерация, меко казано „не е здравословно".

Междувременно, Анкара предприе една изключително разумна и добре премерена дипломатическа инициатива, която ще повиши цената й пред всички основни геополитически играчи в региона - Русия, САЩ, НАТО, ЕС.

В края на конфликта турският министър-председател Реджеб Таиб Ердоган издигна „Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказ" - така наречената „Платформа на Ердоган".

Чрез нея иска да изключи опасността от военно разрешаване на преплетените конфликти в Кавказкия регион.
Така се опитва да възстанови ролята на Турция в някога подопечните й Кавказки републики (до нахлуването на Руската империя в южен Кавказ, те са били поделени между Османската и Персийската империи).

Неговото предложение е между Москва, Анкара, Баку, Ереван и Тбилиси да бъдат установени договорни отношения, които да предпоставят разрешаването на проблемите между тези държави по пътя на дипломацията и компромиса.

Тук виждаме еднакъв рефлекс за възстановяването на влиянието на двете бивши империи в спорния регион - и Москва, и Анкара отправят към Вашингтон ясен сигнал, че в района на Кавказ „новият световен ред" не може да се въведе по западен образец без тяхно участие.

Всъщност и от страна на третата регионална сила - Иран, беше подаден подобен, но много по-ясен сигнал.

Техеран направо отправи ултиматум към президента Буш „да не се забърква в толкова отдалечените от САЩ Черноморски и Кавказки региони".

Имайки предвид, че руската авиация разруши две грузински летища, дадени под наем на Израел за атака срещу Иран, а Турция отказа предоставяне на територията на страната на американската армия за атаки срещу иранската територия, може в скоро време да се очаква покана и към Техеран за участие в „Платформата на Ердоган".

Това означава пълно изтласкване на Вашингтон от Кавказ след очакваното падане на Михаил Саакашвили от власт.

В пъзела, нареден от турските управляващи обаче имаше една дупка - отсъствието на дипломатически отношения между Турция и Армения и затворената турско - арменска граница.

И умерените ислямисти в югоизточната ни съседка се решиха на компромис - президентът Абдулах Гюл прие поканата (най-вероятно изпросена) на колегата си Серж Саркисян да посети Ереван и да гледа заедно с него квалификационния мач за световното първенство по футбол между националните отбори на двете страни.

Естествено, не пропусна да го покани за втория мач в Анкара.

Тук следва да се отбележи, че инициативата за възстановяване на дипломатическите и търговските контакти между вековните врагове произлиза още от бившия президент Роберт Кочарян, който доста преди края на мандата си предлагаше заобикаляне на историческите преразсъдъци и военното противопоставяне, в името на благоденствието на двата народа.

На Абдулах Гюл и Реджеб Таиб Ердоган обаче им беше изгодно именно сега да откликнат на това предложение, когато рискът да разсърдят азербайджанските си „братя" беше най-малък (в Турция гледат на азербайджанците така, както ние на македонците) и трябваше да включат всички без изключение държави от региона в прословутата „Платформа".
Иначе тя щеше да си остане само на книга.

Разбира се, веднага след визитата в Ереван последва покана на Илхам Алиев да посети Анкара, където без съмнение ще бъде подробно информиран за резултатите от историческата среща.

Главните от тях несъмнено са следните:

1. Скорошно възстановяване на дипломатическите отношения между двете страни, най-вероятно по време на гостуването на арменския национален отбор в Анкара.

2. Откриване на затворения граничен пункт на река Аракс и възстановяване на железопътната линия Карс-Гюмри.

3. Постепенно урегулиране на проблемите около Нагорни Карабах по дипломатически път (връщането на бежанците по родните им места обаче изглежда невероятно).

Така Армения е на път да преодолее териториалната изолация, а Турция - да постигне крупна дипломатическа победа.
А в Кавказ може и за дълго да се възцари мир.