И Казахстан пожела България в културното си пространство

Като може би най-важен епизод в кариерата му, беше изтъкната ролята му за запазване на кирилицата като официална азбука в Казахстан след разпадането на Съветския съюз и обявяването на независимостта на бившите съветски републики.

Основните му научни интереси са насочени най-вече към ролята на тюрките в историята. Олжас Сюлейменов представи книгата си „АЗиЯ" (заглавието й е изписано, точно по този оригинален начин).

На пръв поглед става дума за куртоазна визита, в рамките на бон тона на междудържавните отношения на Казахстан и България.
Но по време на посещението си, Сюлейменов прави изявления, които говорят за деликатни послания от Астана към София и дори за амбиция за създаване на своеобразно „казахско културно пространство".

В интервю пред списание „Българи" (бр. 1(6), февруари 2008 г., стр. 50 -51), Сюлейменов заявява, че етимологията на руските думи сочи, че почти 30% от тях имат тюркски произход, а „такъв обмен на лексически материал може да се получи само в условията на продължителен мир, във време на трудово сътрудничество, културно общуване, търговия и други мирни отношения".

Сюлейменов отхвърля твърденията на „официалната руска имперска и съветската историография", че между Русия и „дивото поле" е имало само войни.

Той оспорва и тълкуването на летописа „Слово о полку Игореве", като определя като агресор княз Игор, а не „кипчаците", които той идентифицира като „конни севернотюркски племена, които яздели от Алтай до Черно море из степта, наричана от източните народи Дещ и Кипчак".

Според Сюлейменов „... през ХІІ век, това са племена, свързани с казахите... Севернотюркските племена са били предците на казахите, башкирите, каракалпаците, кавказците и калмиците, карачаевците, предците на узбеките ...".

Пак в това интервю, Сюлейменов заявява в прав текст: „Ние знаем, че в кръвта на българите текат две струи кръв - славянска и тюркска. Болгар е древно западнотюркско племе „болгары". То създава през седми век Велика България между Черно и Каспийско море".

Кулминацията в интервюто на Сюлейменов е при похвалното му слово за звука „Ъ", където той казва дословно:

„Приносът на българския език е значителен именно с българската лексика. Там е звукът „Ъ", който го няма в руския език, но го има в казахския например.
Този звук неправилно се изписва с „ы", защото това е „ер-Ъ". Казваме българ, вълк - това е два пъти по-кратък звук от ы. Този звук и сега го има в кипчакските езици. Защо е така ?
Тюркското писмо подразделя звуковете на твърди и меки. Това го няма нито в латинския нито в гръцкия. .... Разделението на твърди и меки звуци е фиксирано в кирилицата. Това са несвойствени на европейската писменост черти, съхранени в кирилицата".

Констатацията, че Казахстан се опитва да създаде някакво свое културно пространство, в което да играе значима роля, всъщност не е чак толкова изненадваща.

Казахстан е държава с амбиции да бъде „велика сила" в по-далечното бъдеще. Тази цел се преследна с относително бърза модернизация в условията на доста мек авторитарен режим, на който са монтирани различни „амортисьори", създаващи впечатление за съществуване на някакъв плурализъм и представителност на изпълнителната власт.

Действително, успоредно с постепенното и много плавно преминаване на президентската институция в Казахстан към „безмандатен режим", бяха укрепени институции, демонстриращи участието на различните етноси в управлението на държавата и бяха приети формални законодателни норми, демонстриращи ако не друго, то поне формален стремеж към повишаване на ролята на полиитческите партии.

На обвиненията, че става дума за типична „фасадна демокрация", от Казахстан просто предлагат да се направи сравнение с останалите държави от Средна Азия - бивши съветски републики, граничещи с него.
Сравнението категорично е в полза на властта в Астана.

В Казахстан няма такова драстично преследване на политическата опозиция, както във всички останали бивши средноазиатски съветски републики. Няма и изключително опасното противопоставяне по оста - „авторитарен, олигархичен, светски режим с криминални елементи срещу ислямистки, антикорупционен и в известна степен популистки опозиционен фронт".

Подобно противопоставяне е бомбата със закъснител в политическия живот на Узбекистан, където съседството с Афганистан, прави подобна политическа алтернатива изключително рискова.

В Казахстан не е налице и откровената простащина на останалите средноазиатски политически режими.
Никой в Казахстан не се е обявил официално за баща на нацията - за „казахбашия", докато в Тюркменистан сме свидетели и на възвеличаването на „тюркменбаши" и на издигането на паметник на бащата на последния, изработен от чисто злато.

В крайна сметка, при цялата си огромна територия и значителни природни ресурси, Казахстан не се изкушава да се прави на регионална военна сила и да си играе на свръхдържава с оръжия за масово унищожение, за разлика от съседен Иран.

Президентът Назърбаев прояви мъдрост, като замени отказа на Казахстан от статут на ядрена държава, (какъвто страната обективно имаше към момента на разпадането на Съветския съюз), срещу сериозно международно признание, каквото държавата му и той лично, действително получиха.

При това положение, Казахстан действително може да тръгне „с малка крачка" към много по-сериозна роля в международните дела в по-далечното бъдеще.

При това, далече не само в Средна Азия и в Прикаспийския регион. Амбициите на Казахстан, до този момент артикулирани много деликантно и неагресивно от президента Назърбаев, са много по-мащабни, но не се натрапват на широката публика с помпозния стил на останалата част от пост-съветска Средна Азия.

Що се отнася до България, засега има непотвърдена с действия информация за намерение на правителството на Казахстан да инвестира над 4 милиарда долара в българската икономика.

След като казахска държавна компания закупи 75 процента от „Ромпетрол" в северната ни съседка, подобни слухове не изглеждат никак неправдоподобни.

Дълго време циркулираха и слухове за интерес на Казахстан към закупуване на българския дял в петролопровода „Бургас - Александруполис". Смяташе се, че Русия би погледнала добронамерено на подобен развой на събитията, поради необходимостта да се осигурят допълнителни количества нефт, които да преминават през „тръбата".

(Успоредно с това бродеха слухове и за лобиране в полза на компанията „Шеврон", която в момента е единствената американска нефтодобивна групировка, оперираща без проблеми и в Русия и в Казахстан едновременно).

Рано или късно ще разберем, каква форма ще вземат казахстанските икономически амбиции в България.
В този контекст, посещението на високопоставено лице като Сюлейменов говори за подготовка на общественото мнение в България за по-голямо сближаване с Казахстан и за по-сериозно присъствие на Астана в българската икономика.

Работейки в тази посока, казахстанската дипломация се опитва да се възползува от „научния кипеж" в България, при който се лансират всевъзможни хипотези за НЕславянския произход на днешните българи.

За сега, претенциите на казахите са скромни - те се „вричат" за пряко родство „само" с половината кръв и генофонд на българите.
Тук те са в привилегировано положение спрямо да речем Турция.

Ако някой турски учен или политик направи изявление, че „половината кръв на българите е тюркска", той ще бъде обвинен в експанзионизъм, пантюркизъм, намеса във вътрешните работи на България, в строеж на „мюсюлманска дъга на Балканите" и във всички възможни смъртни грехове, за които се сетят в медиите.

Когато това се прави от посланника на Казахстан в ЮНЕСКО, реакцията може да се оцени дори като положителна. На общественото мнение общо взето допада приповдигнатия тон на изявлението на Сюлейменов:

„... И затова, когато в Казахстан се повдигна въпросът за подмяната на кирилицата с латиница, аз застанах твърдо против. Заявих, че кирилицата е и наше наследство - ние също сме участвали в това създаване, както и българите. Сами казахме „не" на латиницата".

В рамките на шегата, бихме могли да кажем, че ако на времето генерал Фичев не беше отказал на Мустафа Кемал паша - Ататюрк ръката на дъщеря си, може би и турците щяха да открият удобството на кирилицата като азбука, с която може да се постигне приличен фонетичен правопис при тюркските езици ...

Родството със „северните тюрки" не плаши особено българската публика. Особено, когато любезната покана за танц е гарнирана с комплименти към кирилицата, която имала „...несвойствени за европейската писменост черти...". Ние приемаме всякакви „братовчедства", стига да не се окажем много близки с „южните тюрки".

Всичко описано до тук, би могло да бъде коментирано по следния начин. Всяка държава (в случая - Казахстан) има право на широк спектър от похвати, за да организира глобалната си реклама и връзките с обществеността в отделно взета страна, в случая - България.
Използуването на исторически, лингвистични и всякакви други аргументи, създаващи положителни нагласи у публиката са напълно нормални PR средства.

Можем само да се възхищаваме на казахската дипломатическа мисия в София, която с нищожни финансови ресурси успешно работи за създаването на положителен образ на страната си пред българската публика.

Преди се смяташе, че изявленията на посланика на Казахстан в различни медии за „езиковата близост" между казахи и българи са резултат на собствените му професионални увлечения - Н. Пр. Тимур Уразаев е филолог със задълбочена научна подготовка.

Днес обаче се вижда, че става дума за стратегия, приета на още по-високо ниво. Без всякаква ирония трябва да признаем, че последователността, с която пратениците на Казахстан прокарват сюжетната линия за близостта между нашите народи, датираща едва ли не от праисторически времена, заслужава адмирации.

Очевидно Казахстан работи последователно и упорито за изграждане на положителения си образ в България. Какъв е българският интерес?

Вън от всякакво съмнение, България трябва да поддържа отлични отношения с Казахстан.
Може да се каже, че до момента регистрираме низ от пропуснати възможности. За кой ли път, частният бизнес в някаква степен компенсира относителната мудност на държавата.

Казахстан е възможно най-приемливият партньор на България в Средна Азия и по „пътя на коприната".
Освен това, на територията на Казахстан има българско население, като българи присъстват и на високи постове в държавната йерархия.

Няма рационални аргументи срещу развитието и задълбочаването на българо-казахстанските отношения. Не можем да имаме и претенции срещу начина, по който Казахстан организира държавния си PR в България.

Претенции можем да имаме само срещу нас самите, защото увличайки се в една посока, обикновено забравяме други стратегически приоритети.

В годините на прехода демократично настроени учени, водени от стремежа да „ограничат руското влияние в България", стигнаха до забележителни крайности в заключенията си за произхода на българската нация, език и култура.

Почти не е останала народност или езикова група на територията на Урал, Алтай, Памир, Западен Сибир и Средна Азия, където да не са търсени НЕславянските корени на съвременната българска нация и език.

През изминалите осемнадесет години сме били идентифицирани като хунори, угро-фини, урало-алтайци и в по-малка степен като тюрки, главно поради резервите на обществото към „южните" такива...

Това е естествен процес, като се има пред вид залитането в „славянската посока" през тоталитарния период, когато по презумпция се приемаше, че „аспаруховите българи са се претопили в славянското море, но оставили името си и двадесетина думи в българския език".

Лошото е, че се втурваме от едно увлечение в друго. Най-смелите изследователи доказват, че сме преки потомци на шумерите и че Великата китайска стена е била построена заради нас.

(Ако сме били толкова грабливо племе още тогава, какво се чудят днес в Европейската комисия и в ОЛАФ, на особеното ни отношение към парите на европейските данъкоплатци?).

Работата обаче е там, че народен будител номер едно в Българската история - Свети Паисий Хилендарски, е написал „История славяно - българска", а не някаква друга история.

От своя страна, тези сили в Скопие, които не само че не обичат България, но изпадат в паника при всяка мисъл за отслабване на анти-българизма от двете страни на Вардара, охотно приемат всички български аргументи за „НЕславянския" ни произход.

Етикетът „българи - татари" е едно от най-ефикасните оръжия в ръцете на анти-българската пропаганда в Р. Македония.

Струва ли си сами да я захранваме, бълвайки всевъзможни недоизпипани научни и „не дотам научни" хипотези ?

Трябва ли да допринасяме за отчуждаването ни от братята ни във Вардарска Македония, само за да си начешем крастата на националните комплекси, доказвайки че сме по-древни от египетските пирамиди и вавилонските зикурати?

В крайна сметка - не заприличваме ли сами на смешните претенции на братята македонци към империята на Александра Македонски?

Някой би попитал - а какво да правим с научната истина ? Научната истина трябва да бъде търсена, при това без всякакви компромиси и обслужване на различните митологии, обслужващи различни политически доктрини.

Но научната истина трябва да бъде търсена сериозно, без нарушаване на правилата на академизма и без стремеж към „научни сензации".

Тя не може да бъде превръщана в „лека жена", която да обслужва ту една, ту друга геополитическа ориентация. Научната истина не може да бъде подчинявана на политически и партизански страсти, без значение в каква посока я „теглят" последните.

Затова, като оценяваме комплимента, който ни правят от Астана, не трябва да забравяме за общуването си с едни хора, живеещи на няколко часа път с кола от София.

Добрите ни отношения с Казахстан безспорно са приоритет, няма нищо лошо и в това да сме „роднини", активността на казахската дипломация може само да ни радва, но заради „Стара Велика България", не бива да забравяме границите на Светата Българска Екзархия, очертани след султанския ферман от 1870 г. и след плебисцита в македонските епархии от 1873 г.

Точно постигането на културно единство в тези граници, трябва да бъде една от ключовите задачи на днешна Европейска България.