Най-накрая „команданте ен хефе" (върховен главнокомандващ) се реши да сдаде и последния пост, който формално си беше запазил - Генерален секретар на ЦК на ККП.

Отсега нататък кубинските комунисти (също така и кариеристи и блюдолизци от рода на нашите „осмосептемврийци", присъединили се към партизанските отряди, когато вече Червената армия е навлязла на българска територия) ще отдават партийните почести на по-малкия с 15 години брат - Раул Кастро, който управлява страната, откакто по-големият напусна държавните постове по здравословни причини.

И вътре в страната, и вън от нея всички си задават въпроса какво ще се промени след повече от 40-годишно управление на братския тандем, успял навремето бързо да се разправи както с военно-политическите си противници, които реално погледнато не са оказали чак толкова упорита съпротива, така и със съидейниците си - конкуренти за властта.

Диктаторът Батиста е бил толкова корумпиран и е управлявал толкова лошо, че мнозинството от народа и най-важното - от армията, бързо преминава на страната на въстаниците. Иначе няма обяснение фактът, че една малка, разбита група от ранени, болни и гладни бойци успява толкова бързо да се превърне във въстаническа армия и да привлече както хората в местната провинция Ориенте и конкретно в планината Сиера Маестра, така и в столицата Хавана и другите големи градове.

Освен това, в основата на революционната армия, победила интервентите (също бивши армейски офицери и войници) при Плая Хирон, е заложена пак старата армия от времето на диктатора Батиста. Впоследствие, голяма част от офицерите и бойците - победители в тази битка бягат в САЩ и се присъединяват към контрареволюционните организации.

Идва ред на съидейниците и сподвижниците от революционната борба. Съратникът на Фидел и Раул - Умберто Матос и старият лидер на просъветската Народно-социалистическа партия Анибал Ескаланте, са репресирани официално.

Най-сериозните съперници за братята за лидерските постове - Камило Сиенфуегос и Ернесто Че Гевара, загиват при неизяснени докрай обстоятелства, въпреки че за гибелта и на двамата са изписани бали хартия и са употребени тонове мастило. Камило изчезва безследно със самолета си в Карибско море, а Че е разстрелян от боливийския сержант Марио Теран, след като някой издава на агента на ЦРУ Феликс Родригес (кубинец по произход) маршрута и местонахождението на групата му. Основателят и безсменен началник на кубинското Главно Разузнавателно Управление Мануел Пинейро умира в началото на 1989г. при автомобилна катастрофа в центъра на Хавана!
При положение че беше пребродил цяла Латинска Америка и не само нея, кога легално, кога не, за срещи с ръководителите на различните марксистки и лявонационалистически партизански групировки, с цел да ги обедини.

Беше успял да създаде дори интернационалния „Батальон Америка", обединил оцелелите бойци от цялата латиноамериканска „герила" и готов да воюва за победата на континенталната революция, която трябваше да създаде „новия латиноамерикански човек".

Третият в армейската йерархия и командващ кубинските войски в Ангола - генерал Арналдо Очоа Санчес, и още шестима генерали бяха осъдени на смърт и различни срокове затвор през лятото на 1989г, по обвинение за „контрабанда на наркотици".
Като един от тях - бившият министър на вътрешните работи - генерал Хосе Абрантес Фернандес, дори и в затвора беше станал толкова опасен с възможностите си за нелицеприятни разкрития, че една сутрин го намериха „обесил се" в килията му. Примерите от този род са много.

Съвсем неотдавна, след като Раул Кастро пое в ръцете си кормилото на властта (нещо, в което навремето почти всички български колеги - латиноамериканисти кой знае защо се съмняваха) започна чистка сред висшия ешелон.

Отиде си Карлос Лахе, неоснователно посочван от същите колеги за приемник на Фидел Кастро. Отстранени бяха двама външни министри поред - Роберто Робайна и Фелипе Перес Роке.

Списъкът е твърде дълъг, но можем да обобщим - второто поколение кубински комунисти, достигнало до първия ешелон на властта, беше подменено от революционери от първото поколение, намирали се досега във втория ешелон.

Последните, най-вече поради възрастта си, а също така поради липсата на популярност в обществото, не могат да претендират за най-висшите постове.

Така Раул Кастро се бетонира във властта до края на живота си (или поне докато е в кондиция). И всички прогнози, че никога няма да заеме първите партийни и държавни постове, защото е твърд и безкомпромисен офицер, бяха разбити на пух и прах.

На пух и прах обаче беше разбита и дългогодишната концепция на идеолозите на Кубинската комунистическа партия за „създаването на новия социалистически човек в Куба", тъй като нейните символи бяха именно второто поколение кубински ръководители, отстранени сега от властта.

Така се потвърждават думите на един висш функционер на ЦК на ККП в сферата на идеологията, намерил убежище в България (не му пиша името, защото не мога да се свържа с него и да му поискам разрешение):
„В Куба да се говори за идеология е празна работа. Нито тези, които говорят за нея, се отнасят сериозно към този род дейност, нито пък кубинският народ им обръща някакво внимание. Оцеляването на кубинския режим е преди всичко въпрос на геополитика. От него зависи военното равновесие между САЩ и Русия в Карибско море и икономическият паритет между САЩ и Китай в Латинска Америка".

 

Неочаквано за всички обаче самият Раул Кастро предприе структурни реформи в сферата на икономиката, които повлякоха такива и в социалната йерархия.

Аз лично смятам, че му бяха подсказани от някои от неговите могъщи покровители отвън. Дали това е Путин, Ху Цзин Тао, Лула или Чавес, в случая няма никакво значение. Въпреки че според мексиканския ляворадикален анализатор от немски произход Хайнц Дитрих, „структурните реформи в страната закъсняха с 5 години и ако закъснеят още, ще бъде фатално за управляващия режим", той все пак ги започна и с помощта на влиятелните си задгранични приятели има всички шансове да ги завърши успешно.

Защото някак си изглежда нелогично в периода когато „левият завой" в Латинска Америка набира скорост, ляворадикалният блок в региона да се лиши от своя символ - революционна Куба и братята Кастро. Това не би било в интерес нито на Русия, нито на Китай. А те всички заедно са много по-силни от САЩ.

А и „нашето момиче" в Бразилия, както изглежда, обръща поглед все по-наляво и си припомня годините, когато е била ултралява терористка и за нея кумирите са били именно Фидел, Раул и Че.

Така за в бъдеще най-вероятно Бразилия ще играе тази роля, която навремето СССР, по-късно Китай, а сега Венецуела изиграха и изиграват за оцеляването на кубинския режим.

На братята Кастро никой не може да отрече едно качество - да си намират приятели зад граница, които да им помагат да оцеляват дори и тогава, когато бившите приятели вътре в страната са станали врагове!

Алтернативата е ясно - при една радикална промяна - Куба ще заприлича на Пуерто Рико и бързо ще загуби своята икономическа и политическа независимост, както преди 1959г. А мнозинството кубинци не го искат.