Притворността сменя караула на „Дондуков" 2

Скрупульозната ни, но и уви все по-избледняваща история, със сигурност ще запише 22 януари 2012 г. като датата, на която досегашният „стопанин" на „Дондуков" 2 Георги Първанов е предал отговорностите на държавен глава на Росен Плевнелиев.

Какво още ще впише в аналите си учителката на народите, от която все по-малко политици и държавници се учат, предстои да видим. Това обаче не пречи да се опитаме да погледнем оттатък хоризонта на политическото ни злободневие и да дадем отговор на въпроса, който вълнува немалко хора: „Кой идва?" Като че ли по-лесен е отговорът на другият въпрос, напиращ при такава знаменателна смяна на държавния връх - „Кой си отива?"

И така, Георги Първанов си запази мястото в учебниците по история най-малкото с това, че стана първият български президент успял да остане начело на държавата два мандата. Поради редица причини за трима негови предшественици - Петър Стоянов, Желю Желев и Петър Младенов - това се оказа недостижима, непосилна за изпълнение „задача".

Дали Росен Плевнелиев ще успее да повтори постижението на своя предшественик днес е трудно да се прогнозира. Но, че амбиция в това отношение не му липсва още отсега личи от терминологията, която той използва в своите публични изяви. Случайно или не, по-скоро второто, новият български президент говори за своя „първи мандат"!

Това разкрива не само неприкритата му амбиция да изкара и той 10 години на върха, но и възможността от един конфликт, който, ако меракът му се запази, няма как да не избухне. Защото премиерът и лидер на партия ГЕРБ Бойко Борисов много ясно заяви още при номинацията на Плевнелиев, а след това повтори и потрети, че е решен да се кандидатира за най-високия пост в държавата на следващия президентски вот през 2016 г.

И този път, за разлика от много други случаи, няма никакво основание да не му се вярва. Ако след 5 години ГЕРБ все още е на власт - независимо самостоятелно или не - той ще е изчерпал ресурсите си да управлява и това е повече от ясно на неговия лидер. Затова няма нищо по-резонно от това той отсега да планира „тих пристан" за в бъдеще. Още повече, ако дотогава е успял да научи повече от „кънгречулейшън" на английски език.

Но за да се състои този сблъсък, Росен Плевнелиев трябва да е направил онова, за което на Георги Първанов му бе нужен цял мандат - да се адаптира от „покровителството" на онези фактори, които му помогнаха да стигне до най-високия пост в републиката. Първанов трябваше да се отърве от опеката на генералското движение в БСП, а Плевнелиев трябва да се опита да пререже пъпната си връв със силните на деня от „Глобална България". Ако го направи, ще остане в играта, ако не успее - ще последва Стоянов или Желев.

Впрочем, не само на Плевенлиев ще му се налага да дава неприятни обяснения за връзките му с Иво Прокопиев и кръга около него. На Първанов също не му бе леко да обяснява пред журналистите какви са му отношенията със спонсора на кампанията му Людмил Стойков, обвинен, че е участвал в измама с евросредства чрез закупуване на стари машини.

Навярно, за да не прехвърли старите зависимости от „Дондуков" 1 и на „Дондуков" 2 Плвнелиев не бърза със сформирането на екипа си. Въпреки че премиерът вече му прати един от най-верните си хора - Цветлин Йовчев за шеф на канбинета му - ключова за контрол длъжност. От това кои ще са попълненията зависи твърде много!

Самият Първанов, който се славеше с „изкуството" си да плете „мрежи", се оказа не чак толкова добър майстор. Вярно, че изпратените от него на ключови позиции, най-вече в съдебната власт и Конституционния съд (КС), „негови хора" му оказаха някои услуги - последната бе с решението на КС по делото за посланиците с досета. Но така търпеливо плетените в течение на десетилетие „мрежи" се разкъсаха, когато се опита да ги „освети" при създаването на движението „АБВ". Машината за подкрепа не сработи!

Това го и накара в края на втория му мандат да обърне поглед към лидерския пост в БСП. И понеже уставът на БСП изисква 2 години партиен стаж за шефска номинация Георги Първанов ще може да поеме управлението на столетницата само чрез трети човек.
Затова и президентът подкрепи и идеята за възможен трети, която бе за първи път лансирана публично от Стефан Данаилов след президентските избори, без съвсем да се отказва от амбицията си да стане пак номер 1 на "Позитано" 20, ако бъде номиниран.

Засега Росен Плевнелиев има 5 години, за да мисли и работи за своето бъдеще, ако не бъде избран за втори мандат. Но не може да избяга от проклятието на младите президенти, които България избира за нейни държавни глави - как да продължат кариерата си?! Един е отговорът на този въпрос, който даде Петър Стоянов, друг е на Желю Желев...

Именно младостта и енергията, която ги изпълва караше и Първанов, кара и Плевнелиев да работят за разширяване на своето влияние, а не власт, както казва досегашният глава на държавата. Първанов хвърли своите сили за реализацията на „Големия шлем" - строежа на „Южен поток", АЕЦ „Белене" и „Бургас-Александруполис". Това се превърна и в най-големия му провал за 10 години начело на държавата. А този ровал ще попари и надеждите му подобно на немския екс-канцлер Шрьодер да се уреди на „добра длъжност".

Провалилите се политици и държавници никой не ги награждава. Няма за какво!

От своя страна, като едни от своите приоритети в бъдещата си политика Плевнелиев сочи изграждането на магистралите и развитието на регионите. Те обаче в същата степен са извън властта на президента, както и реализацията на обектите от „Големия шлем".

Като безспорен свой успех Георги Първанов отчита влизането на България в Европейския съюз и НАТО. И въпреки че това стана факт благодарение на общите усилия на няколко правителства и президенти, европейската и евроатлантическата интеграция може да му се признае за заслуга. Най-малкото, защото той обърна курса на БСП в тази посока.

Това, което ясно дели стария и новия президент е казуса Държавна сигурност (ДС). Като съпричастен към бившите органи за сигурност на социалистическа България, Първанов съвсем естествено застана в защита на ангажираните по един или друг начин с ДС. Това особено ясно пролича при искането за отзоваване на посланиците с досиета. Той отказа. Плевнелиев обаче категорично заяви, че ще подпише указите за връщането им.

Онова обаче, което обединява като общо, водещо качество Първанов и Плевнелиев, е притворността. С нейна помощ Първанов успя да допълзи до лидерския пост в БСП, а след това до стола на държавния глава. Пак с помощта на притворността Плевнелиев се докопа до министерския пост, а след това и до най-високата длъжност в държавата ни.

Благодарение именно на притворността и двамата успяваха да убеждават „патроните" си, че са лесно манипулируеми, послушковци, готови на всичко само и само да заемат точно определени постове, и най-важното да бъдат развивани в йерархията. И успяха! Повярваха им покровителите им и в червената партия, и в тази за „европейското развитие".

Както се вижда, нищо ново. Просто притворността сменя караула на „Дондуков" 2!