Това, което става в момента в Арабския свят, силно ми напомня на събитията в Източна Европа през есента на 1989 г. и пролетта на 1990 г. И тогава, уж случайно, съвпаднаха вълненията в ГДР, Чехословакия, Унгария и България, където управляващите про-съветски комунистически партии доброволно сдадоха властта, докато в Румъния се стигна до "телевизионната революция" и разстрела на семейство Чаушеску.

За всички наблюдаващи събитията от последните дни е ясно, че подобни съвпадения не са случайни. Тоест, зад стихийните демонстрации в повечето арабски страни стои опитен режисьор, който предварително е планирал с подробности рязката промяна на политическия пейзаж в региона.

Дали това е правителството на САЩ, Трилатералната комисия, иранските аятоласи, "Мюсюлманските братя", или "Ал Кайда", засега ние не знаем. Набива се в очи обаче следният факт: вълненията са по-силни в тези арабски държави, в които е по-разпространено ползването на интернет. Защото координацията между различните протестиращи групи е очевидна.

И все пак, дори там където начинът на живот не се е изменил през последните десетилетия и хората нямат връзка с останалия свят, са налице прояви на недоволство и е преодолян страхът от репресиите. Така е в Либия, Йемен, Алжир, Судан, Ирак. В последните две страни всъщност перманентната война никога не е стихвала.

И Судан загуби богатата на нефт южна част от територията си. Ирак също е на път да се раздели с Кюрдистан - кюрдският президент Масуд Барзани вече обяви, че "кюрдите притежават неотменимото право на самоопределение". И ако решат да го приложат, никой в Багдад не може да им попречи.

Безспорно, един от основните фактори за едновременното избухване на бунтовете е телевизия "Ал Джазира". Египетският президент Хосни Мубарак имаше пълни основания да прекрати нейното излъчване на територията на Египет, въпреки че фатално закъсня с това решение. А бившият му туниски колега Бен Али беше толкова изненадан от светкавичното развитие на събитията, че изобщо не можа да се ориентира в обстановката, не се усети какво трябва да прави и избяга в Саудитска Арабия. Тепърва ще се разбере дали поне това му решение е било правилно, или оттам ще трябва да бяга някъде другаде, заедно с многобройните членове на управляващата династия. Поне засега от Риад няма новини за размирици, но никога не е късно...

Няма съмнение, че Хосни Мубарак действа далеч по-адекватно. Той изтегли старите си съратници от управляващата Национал-Демократическа Партия на втори план и избута напред висшите военни - възстанови вицепрезидентския пост, на който назначи шефа на разузнаването генерал Омар Сюлейман, а за министър-председател постави бившия командващ ВВС генерал Ахмед Шафик. Сам бивш военен (завършил е съветската военно-въздушна академия "Жуковски" и Московския авиационен институт - МАИ), дългогодишният египетски президент е наясно, че единствената държавна институция в страната, ползваща се все още с определена степен на обществено доверие е армията.

Той би трябвало да разбира също така, че е неин заложник и при определени обстоятелства може да сподели съдбата на Чаушеску (предаден от румънската армия), или в най-добрия случай на туниския си колега Бен Али, свален с безкръвен военен преврат.

Затова взема нужните мерки - облича висшите офицери с власт и ги награждава с привилегии. Между другото, и за Омар Сюлейман, и за Ахмед Шафик се знае, че са опитни в политиката и дипломацията и про-западно настроени.

Според президента на московския Институт за Близкия Изток и на Руския Еврейски Конгрес Евгений Сатановский падането на Мубарак ще бъде сравнимо с катастрофа за Израел, тъй като Йерусалим ще загуби най-значимия си съюзник в региона и ще се изправи пред несравнимо по-големи военни предизвикателства, непознати след подписването на договора от Кемп Дейвид.

Той обаче оценява много критично социално-икономическата му политика, не успяла да извади от мизерията по-голямата част от египетското население. Според него ислямистите и най-вече "Мюсюлманските братя" няма да пропуснат да се възползват от ситуацията. Посочва, че голяма част от бедните в Египет и другите арабски страни свързват именно с тях надеждите си за социална справедливост и благополучие.

Докторът по икономика от Икономическия Университет във Варна Абдул Алим Ал Шейх Осман не е съгласен, че "Мюсюлманските братя" имат шансове да се доберат до властта в Кайро. Той смята, че те се ползват с подкрепата на едва 5-6 милиона от 80 - милионното население на Египет, двадесет процента от което са християни-копти.

Според него най-изтъкнатият представител на последните - бившият външен министър и Генерален Секретар на ООН Бутрос Гали (женен за египетска еврейка) има големи шансове да оглави страната, въпреки пределната си възраст, ако излезе от политическото небитие. Посочва, че шансовете на бившия ръководител на МААЕ и спряган за лидер на опозицията Мохамед Ал Барадей не са големи, защото не е добре познат на египтяните и все още не е основал собствена политическа партия.

Сравнява ролята на Хосни Мубарак в насъскването на мюсюлманското мнозинство срещу християнското малцинство (припомня неотдавнашния атентат в Александрия) с репресиите срещу политическите и религиозните екстремисти в родната му Сирия от страна на управляващата от десетилетия партия БААС и конкретно на алауитската династия Асад. Дава за пример кървавото потушаване от страна на армията на бунтовете в град Хама, предизвикани от отцепници-екстремисти от "Мюсюлманските братя".

Алауитите в Сирия също са малцинство, но чрез умело противопоставяне на различните етнически, религиозни и социално икономически групи все още удържат властта и поне до момента демонстрациите в Дамаск са мирни и малочислени.

Засега със същите методи удържа властта и президентът на обединен Йемен Али Абдула Салех, който управлява от 1978г. Той противопоставя северняци на южняци, араби на сомалийци, столичани от Сана на провинционалисти и жители на Аден, едни племена на други. Според данните, идващи от там, протестите са организирани най-вече от жителите на южната част на страната, навремето независима република със социалистическа ориентация. Там най-силен е кланът от град Хадрамут, откъдето е бащата на Осама Бен Ладен и където всички са близки роднини.

Навремето седем от тях учеха в СУ "Свети Климент Охридски" предимно журналистика. Най-изтъкнатият и способният - Сакаф Машкур Ал Каф, се издигна до секретар на президента и имаше всички шансове да го замести. Според непотвърдени сведения, в момента дърпа конците на опозицията и е много вероятно отново да чуем за него в близките дни.

Клатят се краката и на Хашемитската династия в Йордания, която също се стреми да поддържа добросъседски отношения с Израел, без да се съобразява с палестинското мнозинство в страната. Младият крал Абдула и мароканският му колега май попрекалиха в угодничеството пред САЩ и ЕС и нищо чудно някой ден да споделят съдбата на бившия ирански шах Мохамед Реза Пахлави, спасил се с бягство от Техеран.

На този етап прави впечатление сдържаната и премерена реакция на иранските аятоласи на събитията в Арабския свят. Подозренията за тяхното прикрито участие в размириците засега не са потвърдени, но няма съмнение, че те ще успеят да извлекат от тях максимална полза. Най-малкото ще отвлекат вниманието от своята ядрена програма и ще отдалечат опасността от война със САЩ или Израел.

Тоест, могат да се окажат единствените печеливши от случващото се и спокойно да завършат бомбата!