Продължение от 26 октомври

Волен Сидеров имаше много по-големи основания да се бои от описаните по-горе три сюжетни линии на ерозиране на влиянието му, (за които можем да предполагаме, че се режисират от бившите му коалиционни партньори), отколкото от заведения срещу него граждански иск от невъобразим сбор от всякакви личности и организации (в това число и организацията на ... кримските татари в България).

Заведеният граждански иск най-вероятно "ще изпише вежди, вместо да извади очи" на Сидеров, за който един подобен процес е прекрасен повод да изиграе ролята на "мъченик на вярата" и да събере върху себе си медийно внимание.

Последното, Волен Сидеров умее добре - свидетели сме на доста успешната му защитна PR стратегия в случая с обвиненията в педофилия към Владимир Кузов.
Сидеров хвърли горещия картоф в ръцете на бившите си коалиционни партньори, обявявайки, че Кузов е бил номиниран от тяхната квота и едновременно с това елиминира от групата и може би последния останал "левичар" и "сиромахомил" - Минчо Христов.
(По-долу ще видим, че тази стъпка е част от стратегия за дълготрайно окопаване в българския политически живот, а не емоционална реакция или проява на авторитаризъм).

На практика, Сидеров премина от отбрана в настъпление, като не пропусна да отправи задължителните за него нападки към хомосексуалистите и политическия елит.
Ако си припомним казаните в началото на годината думи на Иван Кръстев (в интервю, поместено във вестник "Култура", бр. 3 от 27 януари 2006 г. под заглавието "Елити с часовников механизъм"), че в момента всички вярват в конспиративни теории за заговорите на елитите, можем да сме сигурни, че Сидеров играе стриктно по правилата.

Нападките срещу "Атака" и него лично, перфектно се обясняват със заговори на различини малцинствени елити - на прикритите хомосексуалисти сред управляващите (на публиката дори се хвърлиха две - три имена); на ченгетата от службите, промъкнали се в Парламента или дърпащи конците от страни, с директно намигане към бившите коалиционни партньори; на агентурата на турските крайни националисти "Сивите вълци", организирали "атентата" на магистрала "Тракия" и пр.
Убедителността на Сидеров се засилва и от това, че нападките на "Нова Зора" и на "Защита" са съвсем открити, а на него само му остава да ги "увие" в конспиративна опаковка.

Ако казаното от Иван Кръстев, че всички вярват в конспиративни теории може все пак да се оспори, фактът, че избирателите на Волен Сидеров направо се "хранят" с конспиративни теории е неоспорим.
Затова и всички публични скандали около "Атака" не предизвикаха нейното рухване.
Коя да е партия от демократичния спектър и дори БСП, трудно би се оправила след подобна каскада от премеждия и скандали.
Поради самоопределянето си като партия - отрицател на ЦЕЛИЯ политически елит на прехода, "Атака" се отърва само с лека уплаха.

Бъдещето на "Атака" може да се развие общо взето по три сценария - един неблагоприятен и два благоприятни.

Първият - неблагоприятният сценарий, се свежда до дезинтеграцията на "Атака" под ударите на конкурентните квазинационалистически формации и на редица медии.
Към него трябва да отнесем и варианта за самоликвидация на "Атака", ако вътрешните противоречия, завист и обвинения в семейственост вземат връх.

Този сценарий не е невъзможен, но има сериозни аргументи срещу неговото сбъдване.
Сидеров все още разполага с достатъчно депутати, за да удържи запазването на парламентарната група.
"Атака" е типична рожба на пропорционалната избирателна система, тя е партия за която се гласува заради ИДЕЯТА и заради ПОСЛАНИЯТА и ПРОГРАМАТА, а не заради личните качества на кандидатите за депутати.
(Иначе, кой ли би се юрнал да гласува за бившия фолк певец Владимир Кузов, дори и без да са му предявени каквито и да са обвинения... ?)

"Атака" функционира изключително в Парламента и във виртуалното медийно пространство.
Тя няма някакви особени регионални структури, а където ги има те по-скоро само пречат.

Затова, Волен Сидеров безкомпромисно чисти всички, които биха се опитали да ОСПОРЯТ ВОДАЧЕСТВОТО МУ В ПАРЛАМЕНТАРНАТА ГРУПА.
Докато групата съществува и Сидеров излъчва сигнали чрез медиите, "Атака" ще бъде жива. Резултатите от президенските избори също инжектират нова сила на "Атака", която вече е със самочувствието на втора партия в страната.

Нападките срещу "Атака" създават и чувства на симпатия - представете си какво ще кажат за гражданския иск срещу Сидеров жителите на "Захарна фабрика", където и до сега не са изяснени обстоятелствата около смъртта на проф. Калоянов след скандала с местните роми...

Вторият сценарий - благоприятен за върхушката на "Атака", е нейното капсулиране спрямо останалите политически партии, съчетано с отваряне към избирателите.

Този модел на поведение има прецедент в лицето на партията "Влаамс блок"/"Влаамс беланг" във Фландрия - Белгия.
Тази откровено ксенофобска, популистка и етноцентристка партия, ратуваща за "мирно ликвидиране на изкуствената държава Белгия", беше обект на "пълна политическа карантина" от ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ в Белгия.

Никой не общуваше с тази партия.
Политиците от другите партии демонстративно се отнасяха с погнуса към дейците на "Влаамс блок".
Стигна се дори до приемането на поредица от антидискриминационни закони, които в крайна сметка дадоха основание на съда ДА ЗАБРАНИ ПАРТИЯТА.
До какво доведе това? Това доведе до десетилетия на безгрижно съществуване на върхушката на "Влаамс блок".

Колкото повече беше атакувана партията, толкова повече растеше изборният й резултат във Фландрия.
Той достигна до 30 % в Антверпен и около 25 % за цяла Фландрия.

НЕнатоварването с никакви управленски отговорности в изпълнителната власт, й помогна да не се изхаби политически, въпреки, че за всичките тези години повтаряше едно и също и не блесна с никакви политически иновации.

Съдебната забрана на "Влаамс блок" почти не стресна ксенофобската партия, която кротко се саморазпусна и отново се сформира под името "Влаамс беланг" ("Фламандски интерес") в рамките на няколко дни. Демократичните процедури и законодателство позволиха да бъде забранена партията (!) и едновременно с това да възкръсне като птицата Феникс, без никой да е горял преди това.

У нас, "Атака" има перфектната възможност да следва тази линия на поведение.
Още в нощта след парламентарните избори, Сергей Станишев даде сигнал за пълна политическа карантина над "Атака".
Всички останали партии приеха призива на лидера на социалистите и Волен Сидеров беше обявен за Болен Лидеров.

Само че междувременно "Атака" започна да изгражда своята партийна субкултура - пусна ежедневен вестник, продължи да поддържа телевизионното предаване по телевизия "СКАТ" и дори трансформира последната в партийна пропагандна медия.

Атаките на бившите коалиционни партньори и спорадичните скандали в Парламента са неприятни за Волен Сидеров, но за сега той се опитва да ги използва по принципа на синергията - да използва енергията на врага в своя полза.
Гражданските съдебни искове и политическата изолация на "Атака" могат действително да помогнат за запазването на партията и на лидера й от изхабяване - той излага идеи, иска въвеждане на радикално законодателство по един или друг повод, но не носи управленска отговорност дори и за една стотинка.

В цитираното по-горе интервю на Иван Кръстев има един знаменателен абзац:
"България по свой си, особен начин възпроизвежда част от полските нагласи без католическата църква. Но криминализацията на елитите е факт. Днес в България единственият начин да участваш в политиката е през антиелитарен дискурс. Самите елити вече се опитват да представят себе си като контраелити, за да могат да функционират".

Ако се позовем на края на цитирания фрагмент, можем да заключим, че Волен Сидеров и съмишлениците му са един малцинствен елит, който ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УСПЕШНО СЕ ПРОДАВА НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ПАЗАР КАТО КОНТРАЕЛИТ.
Подобна линия на поведение може да гарантира няколко поредни мандата - в изолация, но едновременно с това в Народното събрание.

Третият сценарий, който също е благоприятен за "Атака", е постепенното й интегриране в политическата система на страната.
Този модел ни е добре познат от Италия, където три откровено антисистемни партии - "Форца Италия", "Алианца Национале" и "Лега норд", успешно се трансформираха в дясната политическа алтернатива в италианското политическо пространство.

Особено отчетливо виждаме това при последните две партии. Партията на Джанфранко Фини - Националният алианс, беше сочена и сама се идентифицираше като пряк наследник на партията на Мусолини. Участието на внучката на Мусолини - Александра Мусолини в партията, беще символ на тази "приемственост".
Минаха години и участието на партията във властта, до такава степен я опитоми, че от антисистемността й не остана нищо, а Джанфранко Фини си позволи да нарече периода на управление на Мусолини - позорен!?

Това естествено доведе до незабавното напускане на Александра Мусолини и нейните съмишленици, които побързаха да основат нова партия - "Социална алтернатива". От неофашизма не остана и следа, а партията на Фини е несменяем коалиционен партньор в "Коалицията на свободата".

У нас подобен развой е възможен в по-далечна перспектива.
Не е невъзможно след влизането ни в Европейския съюз, когато еврооптимизмът престане да е задължителна част от "бон тона" и политическата коректност, да се намерят партии, които да включат "Атака" в някоя управляваща коалиция, като "гарант за защитата на българските интереси вътре в ЕС".

Като линия на поведение, третият сценарий е натоварен с по-голям риск за върхушката на "Атака".
Плавната интеграция в политическата система, рано или късно води до "опитомяване" и влизане в общото течение, заедно с яростно отричаните до момента на влизането в изпълнителната власт елити.
Влизането в изпълнителната власт може да доведе и до бързо възникване на вътрешни кризи в партията и спешно обратно излизане в опозиция, т. е. връщане към "втория сценарий".

Подобен пресен пример е злополучното влизане на полската антисистемна формация "Самоотбрана" в управляващата коалиция, завършило с разпадането на последната и избухването на кабинетна криза.

В заключение, бих казал, че вторият сценарий - съществуването на "Атака" в изолация спрямо останалите партии, но с нарастваща подкрепа от страна на избирателите, е най-вероятният.

За Сидеров залогът е твърде голям, за да допусне партията му да се саморазпадне по силата на намеса на външни фактори.
Той е твърде изкушен в партийните интриги още от времето, когато беше главен редактор на "Демокрация", за да смятаме, че ще се даде лесно.
Още повече, че обстоятелствата работят в негова полза.

* Изразените мнения са лични. Те по никакъв начин не ангажират Съюза за стопанска инциатива, на който авторът е заместник председател или Нов български университет, където преподава.