Социолозите направиха смайващо точни прогнози за изключително важни събития в световен мащаб, но нямаше чуваемост при потенциалните потребители на подобна информация.

През последните години станахме свидетели на сериозни критики по отношение на учените от сферата на социалните и политическите науки. Имах вече възможността да напиша на друго място, (Detchev, T., Foreign Affairs - The Hellenic Edition, February 2014, p. 98 - 103. - Дечев, Т., Как науката предсказа Арабската пролет. Политиците и журналистите трябва да четат повече, вместо да говорят и пишат неподготвени), че ако има нещо общо между България и Франция, което да се е откроило в последно време, то е във възникващите отрицателни обществени нагласи по отношение на тези социолози и политолози, които се изживяват като медийни звезди. (Тези, които не се изживяват по подобен начин страдат от непремерените изяви на своите колеги, спазвайки формулата от известната българска поговорка: „Покрай Илия и Свети Илия ...").

Действително, твърде много интелигентни и образовани хора - от автори на статии в "Le Monde Diplomatique" до посетители на българския интернет „ъндърграунд" си задават въпроса - кога на „телевизионните социолози" им остава време да се занимават с научните си изследвания. Във Франция, редица уважавани списания и вестници остро критикуваха някои популярни социолози и политолози заради своеобразния им преход от учени към „постоянен инвентар" в „ток шоутата" по различни телевизионни и радио канали.

В България тези обвинения са дори още по-остри, особено когато наближат избори и започне маратонът на предсказването и коментирането на изборните резултати. За съжаление, не са малко хората, които смятат пренията на социолозите и политолозите около избирателните кампании и изборните резултати за платени от предизборните щабове манипулации, целящи да „омотаят" избирателите.

Прогнозирането на „Арабската пролет"
Всъщност, последните няколко години би трябвало да се смятат за истински триумф на социологията и политологията, заради политически прогнози направени от представители на тази научна общност преди доста години - някои от тях преди повече от десетилетие. На първо място би трябвало без съмнение да отбележим предсказването на „Арабската пролет".

Преди около 15 - 16 години, неколцина социолози прогнозираха, че израстването на новото поколение в арабския свят ще донесе със себе си голяма промяна в рамките на период от 13 - 14 години. През 1996 г., социолозите прогнозираха, че през 2010 г. броят на младите, образовани хора на пазара на труда в мюсюлманските страни ще нарасне по драматичен начин. Делът на младите хора в населението на арабските страни беше ключова величина при предсказването на големите промени, които беше посочено, че би трябвало да се очакват около 2010 - 2012 година.

На първо място, изследователите имаха предвид, че тези млади хора, които ще бъдат „тийнейджъри" или около 20 годишни през разглеждания период, ще бъдат предимно сред градското население. На второ място, те подчертаваха, че тези млади хора ще бъдат образовани - очакваше се, че там страта ще се състои от млади хора, които ще са завършили най-малко гимназия. Следвайки тази логика, изследователите посочваха, че комбинацията от голям дял на младите хора от населението и много висока степен на социална мобилизация може да има значителни последици.

От една страна, младите хора са носители на протест, нестабилност, промени, реформи и революции. Jack A. Goldstone поставя специално ударение на твърдението, че от историческа гледна точка, ситуациите когато делът на младите хора в обществото е голям, като правило съвпадат с появата на социални движения, които носят драматични промени.

Goldstone показва, че ръстът на населението (демографският ръст) е бил ключовият фактор, който е довел до появата на две революционни вълни в Европа в средата на XVII и в края на XVIII век (Goldstone Jack A., Revolution and Rebellion in the Early Modern World, Berkeley, University of California Press, 1991, p. 24 - 39). Действително, видимото нарастване на дела на младите хора в населението на европейските държави, съвпада с демократичните революции през последните две десетилетия на XVIII-ия век.

Самюел Хънтингтън също се позовава на твърдението, че „протестантската реформация е пример на забележително младежко движение в историята на човечеството" (Хънтингтън С., Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, Изд. „Обсидиан", С., 1999 г., стр. 165 - 166).

Разглеждайки връзката между дела на младите хора от населението и съществуването на реформаторски и революционни тенденции, Хънтингтън коментира, че през 19 век, успешната индустриализация и емиграцията са отслабили политическото въздействие на младите хора върху европейските общества. Но Herbert Moeller показва, че делът на младите хора се е увеличил отново през първите двадесет години на двадесетия век и това по ироничен начин е допринесло за засилването на фашисткото движение и на други екстремистки тенденции в европейските общества (Moeller Herbert, Youth as a Force in the Modern Word, Comparative Studies in Society and History, No 10, April 1968, p. 237 - 260). Четиридесет години по-късно, „поколението на бейби бума", родено след Втората световна война ще даде сила на протестите и демонстрациите през 60-те години на века.

От друга страна, изследователите установяват факта, че младите мюсюлмани имат забележимо политическо присъствие в процеса на Ислямското възраждане. Забележително е съвпадението, че процесът на Ислямското възраждане започва да се оформя през 70-те години на 20 век. Този процес започва да се ускорява през 80-те години на века, когато делът на младите хора (на възраст между 15 и 24 години) в големите мюсюлмански страни нараства драматично и надхвърля 20 процента от населението.

Можем да посочим и други „съвпадения" за ислямските страни в края на миналия век. Делът на младите хора в Иран достига максимум през 70-те години на века. Той достига до повече от 20 на сто през втората половина на въпросното десетилетие и през 1979 г. настъпва иранската Ислямска революция.

Същата критична точка е достигната в Алжир в началото на 90-те години на 20 век. По това време, ислямските фундаменталисти получават максимално широка подкрепа и спечелват изборите.

Според социологическите прогнози от началото на 90-те години, броят на младите хора, които ще излязат на пазара на труда през 2010 г. се е очаквало да се повиши с 30 процента в Тунис, с 50 процента в Алжир, Египет и Мароко. В Сиря нарастването се е очаквало да достигне 100 процента.

Прогностиците отиват дори още по-нататък, като предсказват, че демографските промени, подсилени с нарастващо ниво на грамотност и на образованост в арабските страни ще доведе до разделение и ожесточение и ще постави под много силен натиск политическите системи в Близкия Изток. Тази фундаментална прогноза принадлежи на Philipe Fargues, но той не е единственият, който разпознава появяващата се на хоризонта „Арабска пролет" (Fargues Philippe, Demographic Explosion or Social Upheavel; in: Ghassen Salame, ed.: Democracy Without Democrats? The Renewal of Politics in the Muslim World, London, I. B. Tauris, 1994, p. 158 - 162).

През 1996 г., Хънтингтън публикува прогноза за страните, където делът на младите хора през 2010 г. (на възраст между 15 и 25 години) ще достигне максимум, който надвишава 20 на сто от населението. Списъкът включва: Киргизстан, Малайзия, Пакистан, Сирия, Йемен, Йордания, Ирак, Оман, Либия и Афганистан.

Прогнозата за Египет е, че ще достигне 20-процентов максимум през 2000 г. Същият максимум вече е бил достигнат в Тунис още през 1980 г. (Източниците за тези прогнози са: UN, Population Division, Department for Economic and Social Information and Policy Analysis, World Population Prospects, The 1994 Revision, New York, United Nations, 1995. Also: UN, Population Division, Department for Economic and Social Information and Policy Analysis, Sex and Age Distribution of the World Populations, The 1994 Revision, New York, United Nations, 1994).

По този начин, изследователите са направили ясна прогноза, че в периода 2010 - 2012 г., арабският свят ще е изправен пред промяна. Единствената алтернатива на съществуващите режими в арабските държави бяха ислямистите. Така че „Арабската пролет" се беше оказала предсказуема и тя беше предсказана от способни социолози и политолози. Ние можем да оценим тези прогнози като триумф на политическото и социологическо прогнозиране.

Направените заключения от различни автори не бяха част от секретни доклади, нито пък от дебели томове на публикации с труден за разбиране специализиран език. Нещо повече - те бяха систематизирани от Самюел П. Хънтингтън, който ги включи в своя световен бестселър „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред". Излиза, че не е достатъчно да публикуваш някакви забележителни прогнози в книга - международен бестселър, за да предизвикаш вниманието на политиците и журналистите. Когато „Арабската пролет" започна, и политиците, и журналистите бяха изненадани и шокирани.

Може би е време и политиците, и журналистите да започнат да четат анализите на политолозите и социолозите, за да могат да разберат ставащото в Ирак и в Сирия. След като бяхме залети от потоп от безсмислени твърдения и от конспиративни теории за разрастващата се криза в Близкия Изток, вече е време да се обясни на хората, че и през 21-ви век продължават да се водят религиозни войни.

Ако трябва да сме напълно открити и откровени, би трябвало да признаем, че управленията и на сваления Саддам Хюсеин, и на Башар Асад (който продължава да е на власт) са своего рода близнаци. И двете посочени управления са власт и доминация на управляващи религиозни малцинства над религиозните мнозинства, „опаковани" като „светски режими" под формата на управляващата Арабска социалистическа партия - БААС. Единствената, но едновременно с това крайно многозначителна и показателна разлика е в това, че покойният Саддам Хюсеин беше сунит, а Башар Асад принадлежи към религиозното течение на алевитите (шиити).

Може би след известно време, след като се направи трезва преценка на събитията, ще се установи, че американската интервенция в Ирак, съзнателно или не, ограничи мащаба на жертвите там в сравнение със станалото в Сирия, където великите сили предпочетоха „да запазят добрия тон" и да не се намесят.

Впрочем, разрастването на мащаба на конфликта в Сирия, пренасянето му на територията на Ирак и последвалото обявяване на Ислямската държава - новият Халифат, станаха повод САЩ и страните от ЕС да бъдат обвинени, че са проспали протичащите събития. За управляващите елити в изброените страни, това може би е вярно, но за съответните анализатори изобщо НЕ е.
Следва продължение - „Прогнозирането на обявяването на Халифата".

***
Този текст е част от доклада: Политическото прогнозиране в контекста на евроинтеграционния "кливидж", представен от автора по време на Националната конференция на тема "Преструктуриране на политическото и идеологическото пространство: в  БЪЛГАРИЯ,  ЕВРОПА  и  СВЕТА. Между умереното и радикалното в политиката. Между полюсите на мултикултурализма и национализма", състояла се на 27-28 ноември 2014 г., в София, организирана от катедрите „Икономическа социология" и „Политология" в УНСС.