Точно преди един месец (на 07 май 2019 година) Money.bg съобщи за резултатите от предприетата от етиопското правителство офанзива за привличане на големите производители от световния моден бизнес в страната. Сайтът цитира Центъра за бизнес и човешки права към Бизнес училището Leonard N. Stern при Ню Йоркския университет, който е изследвал развитието на шивашкия отрасъл на етиопска почва. [1]

Очевидно е, че етиопското правителство продължава да провежда своя проект "Нека направим Етиопия отново велика". След като изплашиха до смърт жителите на всички държави по течението на река Нил с намерението си да завирят водите на Сини Нил, сега етиопците заплашват директно производителите на готово облекло по света с акцията си за привличане на колкото се може повече световни производители в индустриалните си паркове, сред които се откроява индустриалният парк Hawassa в Южна Етиопия, където вече работят повече от 25 000 души.

Огромното безпокойство, което предизвиква етиопската експанзия в сферата на готовото облекло, се дължи естествено на невероятния дъмпинг в заплащането, пред който Бангладеш бледнее, а Китай и Кения изглеждат направо като държави на благоденствието. Според данните, изнесени от Центъра за бизнес и човешки права, месечната заплата на шивачите в Китай е 340 долара, в Кения - 207 долара, в Бангладеш - 95 долара. Пак там някъде би трябвало да търсим и заплатите на докараните от Шри Ланка шивачки в индустриалните паркове в Йордания. Е, заплатата в Етиопия е просто 26 долара на месец.

Още по-лошата подробност е, че шивашката промишленост е много, много трудоемка. Тя е "labour intensive industry", както казват англо-говорящите. Трудът участва с твърде голям дял при формирането на себестойността на продукцията в шивашката индустрия. И от тук за всички производители на готово облекло възниква въпросът до кога ще ги бъде?

И до вчера работодателите в българската шивашка промишленост бяха разпъвани на кръст и обявявани за изроди и човекоядци, заради не особено високите заплати в предприятията им. Но все пак данните за средния осигурителен доход в икономическа дейност "Производство на облекло" сочат следната динамика на броя на заетите и на средния осигурителен доход там:

2015 година - 88810 заети; 472,85 лева среден осигурителен доход;

2017 година - 83921 заети; 562,14 лева среден осигурителен доход;

2018 година - 78480 заети; 618,62 лева среден осигурителен доход;

2019 година - 73755 заети; 664,00 лева среден осигурителен доход.

Вижда се как в течение на последните четири години отрасълът е загубил 15 055 души заети. Това са точно 17 процента от заетите спрямо 2015 година. Едновременно с това средният осигурителен доход е нараснал с 191, 15 лева месечно, което е увеличение с 40,43 на сто спрямо 2015 година. Вижда се, че при намаляване на персонала със 17 на сто има нарастване на осигурителния доход с малко над 40 на сто, което говори за повишаване на производителността на труда. Пак за това говори и устойчивият износ на готово облекло, който години на ред е на стойност някъде малко под 3 милиарда лева.

Но зад тези числа, които говорят най-вече за наистина героичните усилия и на работодателите, и на техните работници да се задържат на повърхността, вече се чува глухия тътен на "етиопското възраждане", както наричат своята ниско платена бизнес експанзия в Адис Абеба. Числата ни показват, че заплащането в тази икономическа дейност в България на практика е колкото в Китай и е по-високо от това в конкурентните ни Бангладеш, Йордания, Кения, Камбоджа и прочее. Но все пак, заплатите в изброените страни е до някъде съпоставимо с българското.

Не така стои въпросът с Етиопия, където просто няма никаква съпоставимост. На световния пазар се появява новата генерация конкуренти, с които просто нито можем, нито би трябвало да искаме да се състезаваме. Надпреварата за себестойността на шивашката продукция с Етиопия и подобните й, които няма да закъснеят да се появят, е загубена изначално. От там нататък е въпрос на време, на съвсем малко време, още няколко държави с профила на Етиопия да поискат да станат и те велики и да проведат своето национално бизнес възраждане, а ла Адис Абеба, за да бъде изправена българската шивашка промишленост пред изпадане от конкурентната надпревара. При съществуващия бизнес модел, часът е даже не 12 без 5, а 12 без 2 минути. След това започва стремително свободно падане.

Ние отлично знаем, какъв би бил резултатът. Мнозина от коректните работодатели ще бъдат принудени просто да затворят врати, а техните работници ще тръгнат да си търсят работа. Въпреки наивните представи на някои граждани от политическото държавно ръководство и от висшата администрация, тези хора няма да се преквалифицират в програмисти и в системни администратори. Повечето от тях ще си останат шивачки и шивачи и ще търсят възможност да работят това, което умеят най-добре към момента. И тогава тях ще ги погълне сивата икономика.

У нас има много сериозна традиция на сива икономика в сферата на готовото облекло. По-паметливите си спомнят миниатюрните гръцки цехове, които бяха наводнили Родопите и Югозападна България през първите години на прехода. Собствениците им бяха изключително безскрупулни и ... мобилни. В мига, когато някой проявеше "нездрав" интерес към бизнеса им, те си стягаха багажа и се преместваха от плевника в точка А в обора в точка Б. И така до безкрайност.

Така че, ако не настъпят някакви радикални изменения в икономическата дейност "Производство на готово облекло" и без кристално кълбо можем да предскажем големи неприятности там - свиване на заетостта, затваряне на цели предприятия и ... цъфтеж на сивата икономика, която няма да закъснее да се "притече на помощ".

Ставащото не е изненада, поне за тези, които четат нещо различно от жълти вестници

Тук е мястото да отворим една скоба и да кажем няколко думи за способността на науката да прогнозира. Сред широките читателски маси, футуролозите са по-скоро обект на подигравки или ги свързват с разни конспиративни теории. В дадения случай обаче ставащото беше предсказано преди шест години с висока точност, включително и това от къде ще дойде главният удар.

Още през 2013 година анализаторите ясно посочиха, че Китай прекрачва оттатък факторите, които предопределиха неговия тридесет годишен непрекъснат икономически растеж. Но в природата и в икономиката празно място не остава и за това почти тутакси се явиха кандидати, които да приложат тогавашния китайски модел на растеж, базиран на ниска цена на труда и на ориентация към износ в посока на заможните страни. На сцената се появи нова група от страни, която анализаторите от "Стратфор" нарекоха "16-те след Китай" ("Post-China 16" или "PC16") тепърва се появяват на хоризонта.

Интересното за нашия анализ е, че анализаторите основаваха хипотезите си на база на данните за две особено показателни, "индикативни" индустрии - шивашката промишленост и ръчното сглобяване на мобилни телефони. Вярно е, че тогава някои се застраховаха, че тези данни са доста променливи и неустойчиви, по когато е за лошо футуролозите (почти) винаги познават.

16-те държави, на които още от 2013 година се гледа като на "съвкупен" наследник на китайското икономическо чудо са: Индонезия, Филипините, Виетнам, Лаос, Камбоджа, Мианмар, Бангладеш, Шри Ланка, Етиопия, Кения, Уганда, Танзания, Мексико, Никарагуа, Доминиканската република и Перу. (Виж: The Post-China 16: Ascendant Manufacturing Countries, 30 юли 2013 г.).

Тогава преходът в който се намираха 16-те наследнички на Китай, беше все още "пред-статистически". Все още нямаше достатъчно достоверна търговска статистика, която да очертае силуета на този преход. Но за експертите на "Стратфор", този преход вече беше в ход. (George Friedman, The PC16: Identifying China's Successors). Излишно е да се казва, че тази нова тенденция беше от важен интерес за инвеститорите. На пазара излезе подробен доклад за "16-те след Китай" ("Post-China 16" - "PC16"), в който потенциалните наследници на Пекинското икономическо чудо бяха анализирани заедно и поотделно. Докладът се предлагаше срещу скромните 299 американски долара.

Както обясняваше преди шест години Джордж Фридман, идентифицирането на потенциалните наследници на Китай е трудно. Търговската статистика забелязва настъпващата промяна, едва когато стане много по-отчетлива. В някои страни като Виетнам и Индонезия, тези промени течаха вече години наред. Макар че техните икономики бяха още тогава много по-развити от тези на Лаос и на Мианмар, те все още бяха смятани за членове на клуба на "16-те след Китай" ("Post-China 16" - "PC16"), които се очакваше да заместят Китай в нишата на базирания на ниски разходи и експортна ориентация дял от глобалната икономика и които очевидно вече го правят.

Най-общо казано, тогава Фридман посочи, че е на лице постоянен поток от компании, които напускат Китай или пък решават да не инвестират там, и отиват в страните от клуба на "PC16". Този поток ставаше все по-пълноводен и по-буен. Първи напуснаха Китай относително по-малките компании, които не бяха щастливи от нарастването на разходите за труд в Поднебесната империя. Големите предприятия с по-високотехнологични производства по-трудно могат да реагират на променящата се бизнес среда. Освен това те трудно могат да използват евтината работна ръка в "16-те след Китай", защото като цяло тя не е достатъчно квалифицирана и образована.

Така че предприятията, които осъществяват прехода вече повече от шест години, са относително по-малки, в тях е инвестиран относително по-малък капитал и затова рискът при миграцията към "PC16" също е по-нисък. Това са бързо подвижни бизнес начинания с голям разход на труд, които оцеляват, търсейки възможно най-ниски разходи за работната сила.

Както стана дума по-горе, в исторически план се открояват два пазара. Единият е първи във времето - производството на дрехи и на обувки. Този пазар е изключително конкурентен, изисква персоналът да работи срещу ниско заплащане, но пък от своя страна осигурява значителен брой работни места, за които има подготвени хора, особено сред жените.

Вторият пазар е сглобяването на мобилни телефони, който изисква персонал, който да може да извършва относително прости операции. И на този жестоко конкурентен пазар разходите за труд са определящи. По тази причина изследователите са се опитали да открият местата, където тези два бизнеса се местят. В методиката на изследването на "Стратфор" не са търсени широко мащабни премествания, които да могат да са забележат в глобален контекст. Търсени са първите симптоми на успешни премествания от Китай към потенциалните му страни - наследнички. Според Фридман, там където успеят шепа компании, ще дойдат и други. Процесът ще продължава, докато в съответната страна има евтини човешки ресурси, известен ред и порядък и транспортна достъпност.

"Върховенството на закона", така както го разбират в англо-саксонските държави не се наблюдава в тези държави. Нещата се ръководят чрез пазарлък и връзки с елита. Създават се партньорства. Често е налице политическа несигурност и избухването на насилие не е необичайно. Държавите от "16-те след Китай" са в началото на своя цикъл на развитие и те спокойно могат и да не се развият успешно. Там инвеститорите поемат сериозен риск срещу очакване на по-висока печалба - иначе те просто не биха били там" - коментира преди шест години Джордж Фридман.

От друга страна, на света няма отделно взета страна, която да може да замести Китай. Просто разликата в мащаба е огромна. Затова наследниците на Китай трябва да са група държави, които да са приблизително на един и същи стадия на развитие. Взети заедно тези страни имат общо население от над един милиард души. Този факт се беше открил пред анализаторите, след като бяха съставили списъка на предполагаемите наследници на Китай. Иначе казано, съвпадението на числеността на населението на Китай и на 16-те потенциални наследници не е било предварително зададен показател.

Идентифицирането на "16-те след Китай" ("Post-China 16" - "PC16") не беше точно геополитическа прогноза. Това беше и е списък от държави, в които се открива значително движение на разглежданите по-горе индустрии. От списъка са били изключени страни, които бележат икономически растеж поради развитието на добива на енергоносители и на добивната промишленост. "PC16" са точно наследниците на Китай в областта на използването на ниско заплатения труд. Това са недоразвити страни, които имат възможност драматично да развият производствените си сектори за сметка на много ниски разходи за труд.

Новите точки на предприемаческа активност, за които се говори до този момент са в Африка, в Азия и в много по-малка степен в Латинска Америка. Когато се погледне картата, на която са отбелязани потенциалните 16 наследници на Китай, се вижда, че основната част от новата предприемаческа активност се извършва по брега на басейна на Индийския океан. Най-интересните "образци" са точно в източния край на Суб-Сахарска Африка - става дума за Танзания, Кения, Уганда и Етиопия.

Ето го и моментът на голямото сбъдване на прогнозата, продавана за по 299 долара. Етиопия не само че "придърпва" икономическите авантюристи, но вече играе и на едро и кани големите производители от "амвона" на правителството си.

Шри Ланка, Индонезия, Мианмар и Бангладеш директно стъпват на брега на Индийския океан. Страните от Индокитай и Филипините не са на брега на Индийския океан, но се намират съвсем наблизо.

Има и няколко страни в Латинска Америка: Перу, Доминиканската република, Никарагуа и Мексико. За Мексико анализаторите правеха специални уговорки. Територията, която се намира на север от столицата Мексико сити и южно от границата на Мексико със САЩ, се развива интензивно в началото 21-вия век. От тази гледна точка, страна като Мексико не трябваше да бъде включена в този анализ, но пространството на централно и южно Мексико е голяма, населена и все още относително неразвита територия.

Методологът на изследването - Джордж Фридман беше обобщил почти поетично, че "параболата на икономическото развитие диктува, че това, което още не е преживяло възход, ще се въздигне и евентуално след това ще залезе. Процесът, отприщен от Индустриалната революция не изглежда да може да бъде спрян". Според него, развитието на наследниците на Китай щеше да бъде следващият оборот на колелото и той и колегите му видимо познаха.

Да се върнем на територията на "Българския Манчестър" и да помислим какво може да се направи?

Положението на бранша е наистина тежко. Една от причините, която създава най-трудните за преодоляване проблеми, е съчетанието на трудоемкостта на икономическите дейности в бранша (тук говорим и за обувната промишленост, и за текстила, и за кожарската и кожухарската индустрия, и за трикотажа в добавка) и съответно на значително участие на разходите за труд във формирането на себестойността от една страна и наличието на редица страни, където е правителствена политика да се привличат чуждестранни инвеститори с много ниски разходи за труд.

Китай вече не е такава "дестинация". До скоро откроявахме Бангладеш (световен център на производството на готово облекло), Камбоджа и специалните индустриални зони в Йордания, където работят изключително работнички от Шри Ланка (остров Цейлон).

Днес вече на дневен ред е Етиопия с нейните буквално символични 26 американски долара месечна работна заплата. Привличането на големи чуждестранни инвеститори чрез изключително ниски разходи за труд е официална правителствена политика - част от плана на изпълнителната власт за привличане на колкото се може повече големи компании в Етиопия, редом със започнатите мащабни инфраструктурни обекти, в това число нов язовир на река Нил. [1]

За такъв ход на събитията се предупреждаваше още преди 6 години, но никой не обърна внимание. [2] [3]

Щеше да е хубаво, ако профсъюзите започнеха глобална кампания срещу подобни размери на заплащане, особено в рамките на транснационалните компании, където има съответните инструменти. Но засега не сме свидетели на такъв синдикален успех в тези географски области.

При това положение е ясно, че България не може да е конкурентоспособна на база "разходи за труд" в четирите икономически дейности на бранш "Текстил, облекло и кожи". Самият модел на "работа на ишлеме" и подобните му са изчерпани.

В такива случаи обикновено се казват стандартни препоръки - браншът да се преориентира към производства с по-висока добавена стойност и към "иновационни продукти". Подобна успешна преориентация би създала условия и за ръст на доходите в бранша. Поговорката казва, че "на чужд гръб и сто тояги са малко" и е лесно да се правят препоръки.

Ясно е обаче, че единственият начин да се осъществят горните препоръки е предприятията от бранша да се насочат към "производство на интелектуална собственост", ако може така да се каже. На предприятията са необходими собствени модели, които да бъдат налагани на модния пазар. Това е меко казано трудно.

Необходимо е утвърждаването на собствени търговски марки. Това е следващият етап, който е още по-труден.

Изобщо, спасението на бранша е в ръцете на дизайнерите, маркетолозите и рекламистите. Ако се ползват чужди услуги, тези дейности са непосилно скъпи. По всичко личи, че предприятията от бранша ще трябва да координират и да обединят усилията си, за създаване на паралелна креативна индустрия, която да създава "интелектуална собственост" - да създава серии от модели, да лансира търговски марки и да работи над създаването на медиен фон за тези евентуални постижения.

Ако те не я създадат, друг ще я създаде, но това ще им струва много по-скъпо.

Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се, защото браншът не е сред правителствените приоритети, включително в рамките на "интелигентната специализация". Важна подробност обаче е, че креативните индустрии по принцип са сред приоритетите на "интелигентната специализация". И тук с общи усилия може да се направи нещо.

Нашите общи усилия - тук включвам и ролята на работодателските организации и на синдикатите, трябва да бъдат насочени в две посоки - в създаването на тази паралелна креативна индустрия, която да "изтегли" бранша от сегашното му положение на заплашен от затъване, и в лобиране пред изпълнителната власт, тази креативна индустрия да бъде подкрепена в рамките на възможностите на Стратегията за интелигентна специализация.

От тук нататък, трябва да бъдем много изобретателни и иновативни в измислянето на инструменти за осъществяването на двете начертани малко по-горе сюжетни линии. Тук вероятно в най-близко време в бранша ще трябва да се организират поне няколко "мозъчни атаки", при които не в тържествена и формална обстановка, а много интензивно и в работен порядък да се търсят подходи към решаването на много въпроси.

Първият е за човешките ресурси и тук вече не става дума само за категорично недостигащите работници, а за тези, които трябва да напълнят със съдържание креативната индустрия, чиито контури в момента рисуваме.

От години АИКБ пледира за преразпределение на държавната поръчка за висшите учебни заведения в полза на инженерните и природоматематическите специалности. По всичко личи, че ще трябва да се поиска пренасочване на средства и към креативните специалности, към приложните изкуства, към хората, които ще създават нови десени, нови модели, нови модни образци.

Вторият е създаването на "хранителна медийна среда" за креативната индустрия на бранша.

След като София може да е европейска столица на спорта, а Пловдив - европейска столица на културата, защо Габрово, Русе или някой друг град да не посегне към ролята на "европейска столица на модата". Тук не говорим за мегаломания (каквито примери в България има достатъчно), а за дейност, която трябва да бъде политически и организационно подкрепена от правителството и от местната власт. За дейност, по която трябва да работят хора, които наистина могат да развиват подобни проекти, а не да живеят с единствената задна мисъл как да усвоят някакви средства.

Необходимо е много бързо да се захванем не само с идентифицирането на проблемите - те са ясни до болка, а с интензивни дискусии как подобно на барон Мюнхаузен сами да се издърпаме за косите от блатото. Е, не само сами, но и с помощ от приятели, ако успеем да убедим правителството и местните власти, че трябва да подкрепят нашите усилия в посока на изграждане на български "фабрики да интелектуална собственост".

Тези дискусии ще родят още идеи и конкретни предложения, към които ще трябва да се отнесем сериозно. Защото времето не изтича, то отдавана е изтекло и сега ние работим в режим на "историческа отсрочка".

Източници:

[1] Модните гиганти плащат 26 USD на месец на шивачите в тази страна, Money.bg, 07.05.2019

[2] Дечев, Теодор, На хоризонта са 16-те наследници на Китай. Очаква се индустриалното чудо да продължи главно около басейна на Индийския океан, 14 август 2013 г.

[3] George Friedman, The PC16: Identifying China's Successors, Stratfor, Worldview, Geopoklitical Weekly, July 30, 2013, 09:02 GMT,

*За изображението

Новите точки на предприемаческа активност, за които се говори до този момент са в Африка, в Азия и в много по-малка степен в Латинска Америка. Когато се погледне картатаq на която са отбелязани потенциалните 16 наследници на Китай, се вижда, че основната част от новата предприемаческа активност се извършва по брега на басейна на Индийския океан. Най-интересните "образци" са точно в източния край на Суб-Сахарска Африка - става дума за Танзания, Кения, Уганда и Етиопия.