През 2013 г. стигнахме до един нов етап в световната история. Коалицията на великите сили отдавна се стремеше да преодолее Евразийското установяване след Студената война, което Съединените щати и техните съюзници наложиха след 1990 г. През втората половина на 2013 г. тази коалиция започна да печели почва. Тя не е постигнала своите цели и Евроазиатският статут все още е статукво. От този момент нататък ще трябва да се говори за тази ситуация и американските политици все по-често ще трябва да отговорят на предизвикателството, което доскоро избираха да игнорират.

Централните сили в лицето на Русия, Китай и Иран мразят и се страхуват един от друг толкова, колкото те ненавиждат сегашния геополитически ред. Тях ги свързва убеждението, че предпочитането на Съединените щати и техните съюзници е неудобство. Голямата тройка претенденти Русия, Китай и Иран изпитват омраза, страх и възмущение от сегашното състояние на Евразия. Балансът на силите осуетява техните амбиции, норми и ценности, и представлява смъртоносна заплаха за техните режими. Доскоро нямаше много, което биха могли да направят, но нарастващите негодувания срещу световния ред ги кара все по-често да мислят, че са намерили начин да се оспори и в крайна сметка да се промени начина, по който глобалната политика работи.

Това не е предвоенна ситуация. Централните сили знаят, че те не могат да се противопоставят на САЩ, ЕС, Япония и различните им съюзници на това, което бихме могли да наречем Морска асоциация. Военната и икономическа ситуация могат да превърнат такова предизвикателство в самоубийство. Но ако те не могат да се противопоставят на световната система, те могат да се домогнат до нейните слаби места, където морските сили оставят вратата отключена. Те могат да използват стратегическата недалновидност срещу нас и механизмите на международната система (преди всичко Съветът за сигурност на ООН, където са Русия и Китай).

Централните сили са съгласни, че имат общ интерес от отслабването на присъствието на САЩ в Евразия, за което все още до голяма степен американското правителство е сляпо.

Докато президентът Обама помилва пуйка в Розовата градина, трите големи евразийските сили празнуват големи победи.

Иран е замаян от радост, докато коментарите на администрацията на Белия дом и нейните медийни съюзници се фокусираха да определят сделката като успех. В същото време е важно да се отбележи, че е трудно да бъдат скрити огромните печалби, които Техеран получи. Вашингтон не просто разхлаби санкциите, той отвори вратата към едни по-широки отношения с Иран, в момент, когато Иран и неговите шиитски пълномощници правят безпрецедентни печалби в целия Близък изток.

Точно както президентът Обама по същество позволява на президента Асад да търгува с обещанието да се предадат химическите оръжия, което се равнява де факто на край на усилията на САЩ, Иран смята, че ще може да търгува с обещания до края на ядрената си програма. Вече се усеща промяна в глобалния баланс на силите, в лицето на обтегнати съюзи и намаляване на влиянието и престижа на САЩ.

След ядрената сделка Техеран има много, на което да се радва; както съобщава New York Times моралът спада единство в сирийската опозиция, докато сили на Асад продължават да печелят поредица от победи. С облекчени санкции Иран ще има повече пари, за да подкрепи Асад и Хизбула. В критичен момент САЩ дават на Иран достъп до повече ресурси за война.

Междувременно президентът Путин отправя сърдечни благодарности за един от най-големите успехи на Русия след падането на Берлинската стена. Кремъл високо оцени победата му в момента, когато Украйна каза учтиво "Не, благодаря!" на предложението на ЕС за споразумение за икономическо асоцииране. Споразумение между ЕС и Украйна застрашаваше да удари сериозно позициите на Путин у дома. Изтощената и несигурна европейската дипломация използва франзела в боя с ножове в украинския спор.

Путин може да не е в състояние да задържи своята награда, но засега той може справедливо да се похвали, че е надхитрил и надвил ЕС.

Ситуацията и в Далечния Изток става все по-трудна след обявената от Китай специална зона за въздушна отбрана над Източнокитайско море, която бе посрещната с насмешка и презрение от съседите, докато Вашингтон не се намеси. След като американските бомбардировачи прелетяха над зоната, Япония и Южна Корея последваха американския пример с полети на техни собствени бомбардировачи. Японски цивилни въздушни превозвачи обявиха плановете си да се съобразят с искането на Китай, но след резолюцията от страна на Токио и Вашингтон, завиха, че няма да променят своите процедурни полети.

От друга страна правителството на САЩ поиска американските авиокомпании да се съобразят с новата зона. Китай обяви тази зона в нарушение на обичайните процедури и е много малко вероятно Пекин да засегне граждански самолети, които превозват клиенти и инвеститори на нейната гладна икономика. Вероятно Пекин възприема съветите на Вашингтон към американските авиокомпании като маслиново клонче или знак, че Вашингтон присъства в региона повече за „горещ въздух", а не, за да налага реална политическа воля.

Китай смята, че е дошло нейното време в региона, както и че администрацията на Обама и американският народ като цяло не разполагат с постоянство, за да се изправят срещу увеличаването на дипломатическия и военния натиск в Източна Азия. Подобно на Русия и Иран, Китай смята, че първата цел на Вашингтон в много конфронтации е да се намери бърз път за отстъпление. Пекин се възползва от това, което все по-често се наблюдава в световен мащаб: период на отстъпление и уязвимост в американската външна политика. Китайците не само изпращат повече военни самолети в тяхната противовъздушна отбранителна зона, но планират да обявят нови ПВО зони върху други горещи точки.

Обявяването на зоната за въздушна отбрана е част от един модел в целия регион, който разширява обсега на Китай, без да задейства силен отговор от страна на САЩ.

Три фактора пречат на много американци вътре в правителството и извън него. Първият е навикът за надмощие, разработен в последното поколение. От средата на 1980-те години нататък, след падането на Съветския съюз и неговите държави наследнички, нито една държава не е била в състояние да се противопостави на Съединените щати. Хоризонтите на Китай са били по-ограничени, отколкото са сега. След триумфа в първата Иракска война Америка демонстрира огромно военно надмощие в Близкия изток. Вниманието на Америка се обърна към конкретни проблеми (като тероризъм, оръжия за масово унищожение и Арабската пролет), и не на последно място предположението, че САЩ вече не са изправени пред значителни геополитически съперници в региона.

Моралистите бяха много удобни за света след Студената война, в която американската хегемония създаде една плоска, глобална реалност, в която моралните и правни въпроси изфабрикуваха геополитическите такива. В един свят без сериозни геополитически въпроси може да се обсъди политиката към Бирма или Египет, като се основава на нечий анализ на това дали американската политика подкрепя "преход към демокрация" в тези страни, без да се мисли твърде много за такива депресиращи реалности като баланс на силите.

Либия може да се третира като хуманитарен и правен въпрос, а не стратегически. По същия начин, в търсенето на Иран много хора в и извън администрацията на Обама виждат или предизвикателство към правните норми на системата за неразпространение на ядреното оръжие, или морално предизвикателство към човешките права, както се разбира в по-голямата част от света.

"Края на историята" е затова, че много американски анализатори несъзнателно са идентифицирали една епоха до голяма степен без усилие и необезпокоявана американската глобална хегемония, в която има малко или никакви сериозни стратегически последствия за всичко, което се случва и всеки въпрос може да бъде разгледан в изолация и политика може да стане постепенното прилагане на правните и морални норми, залегнали в американската хегемония в различни страни и проблемни режими по целия свят.