Светът днес е свидетел на една историческа ирония, която трудно би могла да се предвиди преди десетилетия. Съединените щати, които след 1945 г. изградиха международния ред върху институции, правила и съюзи, днес под ръководството на Доналд Тръмп изглеждат като негов най-яростен критик.
Политиката "Америка на първо място" разпокъсва глобалната търговия, поставя под съмнение международните организации и отслабва доверието към САЩ като предвидим гарант за стабилност. Там, където Вашингтон руши, Пекин вижда шанс. Китайският лидер Си Дзинпин улавя момента и се стреми да представи страната си като нов архитект на реда, който някога бе американски.
На срещата на върха на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в Тяндзин Си говори за интеграция, глобализация и справедливост.
Той обяви нова инициатива за глобално управление, обеща милиарди под формата на грантове и заеми и заяви, че "трябва да събаряме стени, а не да ги изграждаме". В контекста на американските мита, изолационизъм и едностранни заплахи, речта му прозвуча като противоположност. Но зад меките думи се крие твърда реалност: амбицията на Китай да използва старите механизми на международния ред, за да легитимира собствения си възход.
Иронията е очевидна. Си не е либерален реформатор, нито защитник на универсални ценности. Той е авторитарен лидер, концентрирал властта си повече от който и да е китайски ръководител след Мао. В международната си витрина той се заобикаля не от демократични съюзници, а от личности като Владимир Путин, Александър Лукашенко и Ким Чен Ун - символи на репресия, агресия и отричане на човешките права. Докато Путин открито говори за замяна на "остарелите евроатлантически модели", Си представя един по-умерен разказ за мултилатерализъм и интеграция, който обаче служи на същата цел: свят, в който авторитаризмът стои редом до демокрацията като равноправен модел.
Китай вече не разчита само на думи. Чрез инициативата "Един пояс, един път" Пекин изгради мрежа от икономически зависимости, която обхваща Азия, Африка и Латинска Америка.
Десетки държави приеха щедри китайски заеми, с които строят пътища, пристанища и енергийни проекти.
В началото всичко изглежда като помощ, но идва момент, в който заемите трябва да се връщат - и тогава става ясно кой е истинският победител. Когато Шри Ланка не можа да погаси дълговете си, тя бе принудена да отстъпи контрола върху стратегическото пристанище Хамбантота на Китай за 99 години. Подобни сценарии дебнат и други държави. В Африка Пекин вече е основен кредитор, в Латинска Америка - също.
В Европа примерът е Черна гора, която се оказа в тежка финансова зависимост след китайски заем за строителството на магистрала. В крайна сметка страната бе спасена не от Пекин, а от Европейския съюз, който пое част от тежестта и предотврати фактическо преминаване на стратегическа инфраструктура под китайски контрол. Тези случаи показват, че "Един пояс, един път" не е дарение, а инструмент за влияние.
Но дори в рамките на ШОС, която бе представена в Тяндзин като витрина на "алтернативен световен ред", единството е повече фасада, отколкото реалност.
Зад ръкуванията и усмивките се крият конфликти, които лесно могат да прераснат в противопоставяне. Индия и Китай имат дълга история на териториални спорове, които периодично избухват по границата им в Хималаите. Индия и Пакистан са традиционни врагове, а Китай открито подкрепя Исламабад, включително чрез инвестиции в спорните територии на Кашмир. Иран, нов член на организацията, използва трибуната за силни декларации срещу САЩ и Израел, но когато напрежението нараства, както се видя през последните месеци, Техеран остава сам. Русия, която на думи се обявява за стратегически партньор на Иран, не направи нищо, за да го защити - освен с дежурни изявления за "загриженост".
Затова ШОС изглежда повече като клуб на неудобните за Запада, отколкото като реална стратегическа общност. Тя обединява страни, които на думи се противопоставят на "хегемонизма на САЩ", но между тях има достатъчно напрежения, за да поставят под въпрос способността им да действат заедно.
Историческата ирония е пълна: международният ред, създаден от Америка след войната, днес се използва от Китай, за да проектира собствената си мощ. Докато Вашингтон под ръководството на Тръмп доброволно се отказва от ролята на лидер, Пекин запълва празнината - с грантове, кредити и обещания за "справедливост". Но това не е безкористно лидерство. То е лидерство, което идва със сметка, която ще трябва да се плаща десетилетия напред.
А зад лозунгите за равноправие стоят авторитарни режими, обединени от обща неприязън към Запада, но разделени от собствените си амбиции и противоречия.
Си улавя момента, но моментът е благоприятен за него не защото Китай е станал по-отворен, а защото САЩ са се затворили.
USD
CHF
EUR
GBP
