Когато става дума за аналитичното филтриране на Афганистан, е налице едно изкушение: стратегическото значение на тази държава да се търси по-скоро в нейния регионален контекст, отколкото в самата нея.

За подобна, нерадостна за Кабул равносметка, допринасят редица фактори. Сред основните такива е линията Дюранд (границата между Афганистан и Пакистан, иначе неприемана от Кабул), която разделя пущуните между двете държави. Допълнително съображение към демографската структура на Афганистан - и без това достатъчно хетерогенна, което е източник на междуетнически и религиозни конфликти - е, че пущуните са най-многобройният етнически елемент в Афганистан, но като количество са близо три пъти по-малко в страната, отколкото са в съседен Пакистан, където обаче те са малцинство. Последното е предпоставка за вмешателство във вътрешните работи на Афганистан от страна на неговия по-голям източен съсед. Това се случва включително посредством талибаните в Афганистан, които, бидейки преобладаващо пущуни, намират спокойствие и подкрепа на територията на Пакистан.

Примерът с Исламабад може да е най-емблематичният, но далеч не е единственият в посока на това, че липсата на солидни държавни устои в Афганистан, както и "ниските" граници с Иран и Пакистан, направиха така че редица държави да проектират свое влияние върху Кабул. Изтеглянето на американските и съюзнически сили от контингента на НАТО в Афганистан няма да преустанови този процес на вмешателство в Афганистан, а напротив, ще го увеличи.

Една от основните държави, които имат да губят от изтеглянето на НАТО от Афганистан, е Индия. За Ню Делхи Кабул има двояко стратегическо значение. Един път, да осигурява търговска връзка на Индия с държавите от Централна Азия, заобикаляйки Пакистан, с който Ню Делхи е в перманентен конфликт. В това отношение бе проектирана търговска линия, започваща от иранското пристанище Чабахар, и стигаща до Централна Азия през Иран и Афганистан. Втори път, значението на Кабул се състои в това да отваря "фронт в гърба" на Пакистан (ако основният такъв е този в Кашмир, където Ню Делхи и Исламабад се спречкват на регулярна база).

Погледнато от Индия изглежда така че колкото по-определящо е влиянието на талибаните върху Кабул, толкова по-значимо ще бъде и това на Пакистан върху Афганистан (това влияние на Исламабад минава предимно през мрежата на Хакани, доколкото сред самите талибани има различни групи, някои от които са за ограничаване на зависимостта на Афганистан от Пакистан).

И макар ситуацията в Афганистан да не е благоприятна за чуждестранни инвеститори и за финансови донори, то Ню Делхи е един от основните такива от региона в страната. Поради това индийските власти гледаха на подкрепата си за правителството на Ашраф Гани в битката му срещу талибаните като защита на собствените им инвестиции и предоставени средства. Поради същата причина Ню Делхи бе и последната от значимите столици, която установи контакт с талибаните (доста след като това вече бяха направили американците). Паралелно с това, от интерес за Индия е и територията на Афганистан да не бъда използвана от сунитски ислямистки формирования, които впоследствие да бъдат транспортирани в региона на Кашмир като прокси сили на Пакистан. В този контекст, Индия е заинтересована талибаните да изпълняват споразумението си с американците, че няма да позволят територията на Афганистан да бъде използвана срещу САЩ и техните съюзници (какъвто е Ню Делхи).

Изтеглянето на войските на Алианса от Афганистан предоставя допълнителни възможности и за Иран. По принцип значението на Кабул за Техеран има следните измерения.

Един път, това е икономическият вектор. Иран традиционно е най-големият (или един от основните, зависи от съответната годината) износител на стоки за Афганистан, т.е. Кабул е пазар за Техеран. Още повече, че търговският обмен между двете държави се очаква да бъде увеличен след свързването на Източен Иран със Западен Афганистан посредством железопътната линия Хаф - Херат миналата година. Включително посредством този транспортен проект, Иран се опитва да предостави излаз на море на Афганистан (чрез Персийския залив).

Втори път, културно-политическият вектор. В афганистанската едноименна и програнична провинция Херат се говори диалект на фарси, идентичен на този, който съществува в Източен Иран. Мнозинството от населението на провинцията се състои от таджики (наричани неофициално източни перси), а самият Херат, по исторически причини, е наричан "най-великият от градовете на Иран". Техеран се възползва от културното-лингвистичното влияние, което има върху провинцията, за да го превръща в политическо, включително чрез образователната система в Херат.

Трети път, военният вектор. Афганистан служи за мобилизиране на местните шиити в "албума" от прокси силите на Иран, които впоследствие виждаме дислоцирани на различни места в Близкия изток (Бригадата Фатимиюн, например, е в Сирия). Въпреки че Иран е установил контакт с талибаните (а според някои публикации е налице и сътрудничество между тях, включително на територията на персите), то Техеран няма интерес от създаването на Ислямско емирство на източната си граница, което да базира основите си на радикална интерпретация на сунизма.

Не на последно място, Иран е свикнал да мисли Афганистан и през призмата на бежанците и дрогата, източник на които е Кабул.

Поради тези причини е необходимо уточнението, че оттеглянето на НАТО от Афганистан предоставя не само възможности, но и рискове за Иран. Последното се обуславя от това, че Техеран продължава да базира стратегията си в Афганистан на етническото си родство с таджиките и шиитското си такова с хазарейците. А талибаните, бидейки основно сунити и пущуни, са очевидна антитеза на тези инструменти на Иран (въпреки че персите и пущуните същи споделят сходства, особено в езика). Още повече, че талибаните традиционно имат добри отношения с регионалните опоненти на Техеран - Кралство Саудитска Арабия и ОАЕ.

Китай също гледа с интерес динамиката в Афганистан. За Поднебесната империя Кабул е потенциален източник на добива на ценни редки минерали, оценката на залежите на които варира между 1 и 2 трилиона долара. Един от наличните в Афганистан минерали, който би имал изключително значение за Пекин, е литият, необходим за китайската телекомуникационната индустрия. В допълнение, Китай е заинтересован от това религиозният екстремизъм на талибаните да не бъде екстраполиран под никаква форма сред уйгурите в китайския регион Синдзян.

Идентичен приоритет, свързан със сигурността, вълнува и Русия по отношение на случващото се в Афганистан: Москва не желае да види "пренос" на ислямски радикализъм от Кабул в посока бившите съветски републики от Централна Азия или на руска територия в Северен Кавказ. Именно Русия се очертава като държавата с най-голeми дипломатически възможности (ако не икономическо или военно влияние) върху Афганистан след оттеглянето на НАТО, доколкото Москва вече има изработена комуникация и сътрудничество както с талибаните, така и с ключови елементи от правителството в Кабул. В случай на необходимост, Москва може да използва и военната си база в Таджикистан, за да влияе на събитията в Афганистан (Душанбе е член на Организацията на Договора за колективна сигурност, а разположените руски сили в Таджикистан са около 6000).

На фона на обострената геополитическа главоблъсканица, която се заформя отново около Афганистан, талибаните настъпват навсякъде в страната. След 20 годишно присъствие в южноазиатската държава, равносметката за американците не е оптимистична: единствените, които могат да спрат талибаните, са стратегическите съперници на САЩ от региона.

Иначе самите американци винаги са имали врагове в Афганистан. След оттеглянето им обаче те няма да имат повече приятели там.