"Ако искате да запазите отношенията си с нас, трябва да се научите как да се държите. Ако е необходимо, ще отвърнем по всякакъв начин. И след това можете да мислите за всичко останало. Това е нашето послание към Германия."

Не го казва българският президент. Нито служебният премиер, нито външният министър. Би било напълно естествено. След като германските власти за пореден път отказаха да разкрият избирателни секции извън посолство и консулски служби. И на практика превърнаха сънародниците ни в тази страна в изборни екскурзианти на 26 март.

Репликата е на турския първи дипломат Чавушоглу, след като два германски града забраниха срещи на неговите колеги - министрите на правосъдието и икономиката - с турската диаспора, посветени на предстоящия в южната ни съседка референдум. И може да послужи за пример как един държавен мъж брани интересите на страната си.

По време на кампанията си и при първите прояви като президент Радев особено акцентираше върху новия курс на външната политика - България да се превърне в достоен партньор на международната сцена. Речта по случай националния празник по традиция завърши с "Да живее България!". Убягва му явно, че България е там, където има дори един българин, където през вчерашния ден се е развяло и едно българско знаменце. А с решението си германските власти поставят под въпрос избирателните права на 2775 наши сънародници. Президентът мълчи.

Професорът Герджиков блесна с прочувствена рецитация на "Опълченците на Шипка". Забравяйки видно, че е поставен не за служебен декламатор, а за премиер. С основна задача - провеждане на честни избори. Законът - на който и като юрист, и като политик би трябвало да служи - ясно посочва кои лица нямат право да избират. Или за нашите държавници българите в чужбина са нещо средно между поставени под запрещение и осъдени за престъпления от общ характер. Тази налудна мисъл за съжаление намира потвърждение по още два пункта. Първо - абсолютен отказ от въвеждане на електронно или дистанционно гласуване, което с един замах ще премахне всички трудности пред нашенци в странство (не само). Второ - бягането като дявол от евангелие от разкриването на избирателен район "Чужбина".

Трае си и външният министър Найденов. Но това не е изненада. Дипломатическото ведомство поне от едни четирима ръководители насам се е превърнало в царство на мълчанието. Освен ако правилните думи не им бъдат сложени в устата от правилната чужда столица. Ако се съди по абсолютно антидържавническото поведение на МВнР при трагедията с катастрофиралите български граждани в Унгария миналия месец, реакцията (липсата й) на ставащото в Германия е абсолютно последователна. Какво пък - ничий живот няма да е в опасност от това, че сто-две-триста българи ще обикалят като номади Европа, за да могат да дадат гласа си. И дори може и да не успеят.

Вицепремиерът по изборите Янев май също не е впечатлен. И по-добре. Защото такива решения трудно може да бъдат взети от един генерал-артилерист. Пък и едва ли ще са най-правилните.

Има популярна фраза, която почти никога не изговаряме докрай: "за умрелите - или добро, или нищо". В оригинал - "или нищо освен истината". Та и за постоянно действащата Централна избирателна комисия така. Толкова си могат. А според кодекса "Манолова", именно ЦИК трябваше да се е погрижила за секциите в чужбина. И ако сега излязат с твърдението, че в Германия избори може да се провеждат единствено и само в дипломатически представителства - моля, да си върнат заплатите. Хора с по-услужлива памет ще им потвърдят противното. Но след нелепата сага с прословутите машини за гласуване да очакваме нещо повече от тази комисия ще е оптимизъм, близък до лека форма на психично заболяване.

Мълчат партии, партийки, НПО-та. Медиите също са доста обрани по казуса. Някъде далеч от родината има едни българи, които се вълнуват от съдбините ù, искат да участват в тях, да са активни, полезни. Някому очевидно това не се харесва. Там гласове не се продават и не се купуват. С изключение на една страна - от една (вече две) формации.

Тези българи мислят за държавата си. Далеч от нея. Очевидно държавата не мисли за тях. Ако въобще мисли. Държавата в лицето на първите си мъже вика "Да живей!", целува знамето, рецитира "от урва на урва и от век на век", катери 890 стъпала до заветния връх. В подножието екзалтирани ура-патриоти крещят "България на три морета!". Закъсняхте, милички, тя вече е на пет океана. От Аляска до Австралия, от Бразилия до Япония, от Гренландия до Антарктида. Но дали децата на тези българи навсякъде по света на някой следващ 3 март ще искат да развеят трибагреника на родината, която ги е отхвърлила.

За това у нас трябва да се появи държавник с мъжеството да отсече: "Ако искате да запазите отношенията си с нас, трябва да се научите как да се държите". На Берлин, Брюксел, Вашингтон, Москва...

Иначе ще има да оплакваме България, която по малко губим всеки ден. А на празник праните кюлоти и пожълтели потници по софийските балкони ще бъдат повече от трикольорите.