Миналата седмица група от 60 евродепутати призоваха лидерите на държавите-членки на ЕС да бойкотират световното първенство по футбол, което ще се проведе от 14 юни до 15 юли тази година в Русия.

Поводът е формулиран като "последната глава в подигравката на Владимир Путин към нашите европейски ценности" - отравянето на Сергей Скрипал в Солсбъри, за което се смята, че е дело на Кремъл. Идеята е да се протестира срещу серия от външнополитически действия, извършени от Русия - анексията на Крим, подкрепата за Башар Асад и системните "хибридни атаки" срещу Европа.

До момента две държави (Великобритания и Исландия) са обявили, че техни държавници няма да посетят Русия по време на шампионата по футбол. Възможно е и други страни да се присъединят. Но това не е истински бойкот, а само проформа.

Какво от това, че английската кралица няма да седи в ложите по време на церемонията по откриването? Неприятен жест към Путин, но само жест. Отборите ще бъдат в Русия, феновете - също. И организаторите ще констатират съответните приходи от този най-голям футболен форум.

Истински бойкот означава държави, чиито национални отбори са се класирали за финалния етап в Русия, да спрат своите тимове от участие в надпреварата. Това би довело до отлив на фенове, а оттам и до намален зрителски интерес, респективно по-малко приходи от билети, сувенири, реклами, телевизионни права... (По принцип, при бойкот квотата от 32 отбора-финалисти се допълва с други държави, които са отпаднали в квалификациите, но се предполага, че когато богати и многолюдни страни бойкотират, това неминуемо рефлектира върху приходите.)

Само че подобно нещо е немислимо. И тук е моментът да направя някои разяснения за онези читатели, които силно се вълнуват от (международна) политика, но не са футболни фенове и не са наясно с ефекта, който тази игра оказва върху съвременните общества.

Ако приемем, че политиката оказва някакво влияние върху футбола, то влиянието, което футбола оказва върху политиката, е в пъти по-голямо. Образно казано, мнозина англичани може в момента да изпитват антируски настроения заради случая "Скрипал", но това изобщо не означава, че са готови да преглътнат евентуално неучастие на английския национален отбор в Русия. Няма британски политик, който би се осмелил да направи подобно нещо - това би означавало не само край на политическата му кариера, но и необходимост от убежище на другия край на света от съображения за сигурност. По същия начин стоят нещата в Германия, Франция и редица други държави, чиито национални отбори са преминали през изключително тежки пресявки, за да заслужат правото да участват във финалния турнир.

Може би тук е мястото да припомня и емблематичния военен конфликт между централноамериканските държави Хондурас и Салвадор от 1969г., наречен "футболната война". Макар причините за конфликта да са по-дълбоки, конкретният повод е футболна среща между двата национални отбора. Следват няколко дни на военни действия и неуспешни опити на ООН да помири двете страни. Формално се приема, че мирът е постигнат с посредничеството на Организацията на американските държави. Истинският помирител обаче е световната футболна федерация (ФИФА), която поставя ултиматум към двете воюващи страни, че ще ги изключи от редиците си. И войната спира. Толкова за дипломацията и футбола.

Ако Европа иска наистина да реагира адекватно срещу системните провокации на Русия, има доста по-добри начини - запор върху активи на руски олигарси на европейска територия; извънредни съдилища за участниците в "хибридните атаки"; неутрализиране на ключови лобисти на Русия сред европейските политически елити; спиране на достъпа на руски компании до стратегически проекти ("Северен поток" 2) и реклама в значими събития ("Газпром" в Шампионската лига по футбол)... Докато с подобни кьорфишеци като "символичен бойкот" Европейският съюз само би олекнал...