Напролет птиците се завръщат от топлите страни. Обратно - въпреки топлото слънце, миналата неделя традиционните протестни шествия се оказаха безнадеждно рехави като футболна агитка на мач в „Б" футболна група.

Причините може да са две. Да викаш за своя отбор при предварително пазарèн мач е толкова неумно, колкото и ден след ден да издигаш искания и лозунги, които никой не само няма да изпълни, но и вече не иска да чува.

Втората причина - за разлика от птиците, които долитат по родните си места, т.нар. лидери на т.нар. протести безвреме отлетяха от родилите ги площади към партийните хранилки. Които - независимо че сега са постни като пица на Дянков - ще им дадат летящ старт в голямата политика. Където и в пости се блàжи.

На улицата останаха шепа неуморени употребени ентусиасти, които наивно повярваха, че гласът на народа може да бъде чут, че радикалната промяна може да се случи за една нощ, без оглед на двайсет и три години умело засаждане, торене и обилно поливане на бурена, наречен политическа класа.

За исконния повод за спонтанните (дали) бунтове напомнят само излинелите семейни бюджети след чинно платения ток. Правителството на Б.Б. удобно абдикира, макар че протестиращите искаха то да си върви комай само защото по традиция на митинг се вика „оставка".

Парламентът си отиде, оставяйки след себе си големия батак в изборното законодателство. Бодрата смяна на служебното правителство застъпи, като единствената надежда е до края на броените му дни поне неговият създател Плевнелиев да успее да научи имената на министрите. И България като бонус към тежката икономическа и социална криза, до която я докараха управляващите, се сдоби с неразрешима в обозримо бъдеще политическа криза, която си докара сама.

Дори гурутата на социологично-политологичното врачуване признават с леко неудобство непредсказуемостта на предстоящия вот. Неслучайно напоследък стана модерно из телевизионните студия да шестват автентични гадатели, шамани и астролози със свой прочит на утрешния ден. И сутрешните блокове занапомняха стария лаф „милиционер-роднина" във вариант: млад лидер-политолог-астролог.

Логично е старите утвърдени партии на незавършващия преход да се готвят за битка. Все по-очевидно е, че те ще разчитат предимно на твърдия си електорат. Защото посланията на партийците, предназначени за омайване на плебса, отсега си приличат като гърдите на фолк изпълнителки, ползващи услугите на един и същ пластичен хирург.

Верността към „червената" бюлетина за БСП е въпрос на определена традиция, скандално правдиво артикулирана от Антон Кутев.
Предаността към идеята ГЕРБ е въпрос на казармено-милиционерски навик. Същият трудно изтребим навик, който караше младите мъже дори след заветното „Уволнение!" да опъват одеялата на леглата си така, че монета да отскача.
Ситуацията в ДПС не подлежи на коментар, а само на преброяване - колко от покорно-зависимия автобусно транспортиран електорат (известен на централата до човек) се е преселил в отвъдното от миналите избори насам.

С партията на Кунева, където движението на гражданите напоследък е една напред - две назад, нещата са на кантар. Видно е, че интелигентните послания не хващат много пред недотам просветените електорати, които исконно си искат хляб, кебапчета и зрелища и им е все тая колко процента от БВП отделя държавата за образование.

Ако приемем, че „Атака" не е идеология, а диагноза, не бива да се учудваме, че при положението в страната рейтингът й се покачва като температурата на маларийно болен.

РЗС не е диагноза, но лидерът й отдавна е доказал, че страда от остро раздвоение на личността: един ден уволнява, на другия - целува ръка или другаде, което споменава Бай Ганьо. Така че едва ли трудовата борса за депутати ще успее да съблазни гласоподавателите му.

При тази тежка политическа ситуация на сцената излизат и лидерите на протеста. Които след месеци на антисистемно говорене избраха все пак да станат част от системата, като се влеят в гордите редици на партийното предизборно строителство.

Късно пробудилото се за тези протести студентство (дали?) откри свой патрон в лицето на забележителния във всяко едно отношение Стоичков. Не е ясно защо на учредителното им събрание трябваше да присъстват мургави субекти, чиято академичност се изчерпва с незавършен осми на вечерното училище. Но пък достатъчно приказливи пред микрофон, за да си признаят, че до „Арена Армеец" са ги докарали с автобус, организиран от кметицата. Че и ги почерпили.

Студентите „стоичковисти" взаимстваха ноу-хауто на Янев и ще редят листи в нета. Не само това не можаха да измислят сами, ами взеха, че отмъкнаха патентованото от застаряващия трибун Янаки Ганчев и името „Орлов мост". Като че ли са малко мостовете в този град?

Други по пътя към властта застанаха под знамената на тотално безизвестни формации, които през годините са участвали в избори сал от инат и на олимпийския принцип за участието и победата. Знамената на тези партии не са издрани в честни политически битки, но са проядени от молците на електоралното забвение в килерите на прехода.

Но - според довчерашните водачи на протеста, а днес кандидат-властници - те са неопетнени организации. За тези - неопетнените - лицата на улицата са сполучлив вариант за реанимация на мумифицираните им формации и за собствен просперитет. При условие че улицата припознае строгите лица от пресконференциите като младите гневни хора от шествията, казионната партийна фразеология, с която те замениха протестните скандирания. За лидерите това е шанс да се влеят безболезнено в системата, срещу която до вчера роптаеха.

Идеологията на протестите в България отново бе подменена. Всичката пара на народното недоволство отново отиде в свирката (в автентичното значение на думата). Отново се заговори за купени и продадени избори, за партиен монопол, за контролиран вот. Енергията на многохилядните митинги стигна за изстрелването на десетина избрани към възможната политическа кариера.

За съжаление и начинът, по който тези хора употребиха масата, и майсторството, с което подмениха смисъла на протеста за лична угода, са признак, че към сградата на едноименния площад отново са се упътили до болка познати „нови" лица. Със скрупули и морал на лихвар в ромска махала и задръжки на пристанищна проститутка.

Дежа-вю, което ни предложиха и новите лица на царя-премиер, и още по-неопетнените на неговия нявгашен телохранител.

Появата на политическата сцена на тези млади свръхамбициозни бегачи на къси разстояния и техните N броя организации вещае само допълнителна фрагментация на вота, разпиляване на гласове и неминуемо води към ситуация, в която не само социолозите, но и звездобройците ще са безсилни. А ако се има предвид и склонността на т.нар. лидери към мимикрия - то при евентуалната им поява в 42-ото НС можем да станем свидетели на коалиции, пред които гей браковете ще ни се струват най-нормалното нещо на света.

Така че, защо да ни учудват неделните протести, по-рехави от пенсионерска опашка за промоционални банани в хипермаркет. Защо да ни смущава изтърканата политическа фразеология на довчерашните бунтари, устремени към властта. Защо да ни смущава жаждата на вмирисаните политически трупове за млада кръв. Или все още дори предателството не е убило желанието ни за промяна?

Тогава - да гласуваме с отворени очи. И ако може - със запушени уши.