Когато управленци, кастрирани от чувство за дълг, демонстрирали, че чест, дадена дума и спазено обещание за тях са празен звук, се удрят по марковите вратовръзки, под които са стаени двусмислени сърца, и крещят „Гласуването е граждански дълг!”, демокрацията определено е в опасност.

С такива лозунги в настъпление тръгват реакцията и едноличните режими. Някога и защитата на Родината бе „свещен дълг” на всеки българин от мъжки пол, навършил 18. За отклоняване от този дълг следваха тежки наказания. За изпълнението на този дълг – не сме забравили – най-високо и екзалтирано проповядваха онези, които правеха всичко възможно техните рожби от мъжки пол да го избегнат.

Въобще, както защитата на Родината, така и гласуването е въпрос на съвест, убеждение, мотивация, принципи. Сега народното представителство (което все по-малко е представително, а още по-малко народно) превърна осъзнатия мотивиран вот в повинност. Единственото им колебание бе как да закарат избирателя до урната – с тояга или с морков. Задължителното гласуване е пореден опит за спасяване на политическата класа от всеобщото отвращение на поставената на колене нация. Опит, обречен на провал.

Задължителното гласуване, както и останалите промени в изборното законодателство, за които ще говорим по-долу, могат да постигнат само две неща: пълен отказ на гражданите от участие в политиката или тотална мобилизация на протестния вот. Който се изразява обаче не пред урните, а по площадите.

Лишаването от демократично право на глас – след две неявявания на еднакви по вид избори – пък е поредната форма на опошляване на правовия ред в страната (наред с текстовете от закона „Кунева”). Защото не трябва да си завършил Юридическия на Свободния университет в Полски Тръмбеш, за да знаеш при какви условия и как се ограничават избирателни права. По закон. По беззаконие – може и така. Дори отложено във времето.

Квадратчето „не подкрепям никого” е прост математически експеримент, който обслужва интересите на т.нар. големи партии и максимално затруднява малките, вдигайки „служебно” избирателната активност. Сега остана вечният български въпрос – кой и как брои. Така ще се утвърди ролята на монолитните парламентарни мнозинства, ще се намали възможността за влизане на партии-патерици, политиката ще стане по-предсказуема, по-стабилна, но и по-недемократична. По-пазарна.

Самоопределилите се като патриоти – ведно с останалите съучастници в управлението – са горди, че нанесоха съкрушителен удар на контролирания вот в Турция, като отхвърлиха идеята за избирателен район „Чужбина” и ограничиха максимално гласуването зад граница. Наивността броди и търси жертви, които да повярват в родолюбивите мотиви на вносители и гласуватели. Кой се съмнява, че ДПС (а по подразбиране и ДОСТ – една школа все пак) има опит в изборната логистика и автобусното гласоподаване, че за него не представлява проблем прехвърлянето на нужната маса хора от която и да е точка на южната ни съседка до което и да е консулство, посолство, секция.

И защо нито един българин в Турция не надигна глас срещу тези рестрикции, а виртуалните протести изригнаха на американските континенти, в Европа, Австралия, ЮАР?

Наказанието с максимално трудно участие в избори е за българите, живеещи в другите кътчета по света, където не се простира дългата ръка на една партия, където организацията на вота е оставен на самотек и самоинициатива. И тази репресивна мярка идва не от псевдопатриотични подбуди, а заради една провалена „Мисия „Лондон” на премиера, който до онзи скандален ден бе свикнал да бъде посрещан в чужбина с „Осанна!”, а не с нелицеприятни въпроси за муцуната в огледалото. Но свободата на мнение и особено публичното му изразяване се плаща, нали?

„Другите” българи бяха удобният гласоподавател, докато вярваха в легендата за Борисов-спасителя, за ГЕРБ-алтернативата, за новите лица на новата политика. Когато осъзнаха, че това не е вятър на промяната, а пустинна буря, която хвърля единствено прах в очите, станаха прът в колелото на управляващата каруца.

Казусът се повтаря и с референдумите. Независимо от мнението, че това е текст срещу инициативата на определено лице от шоу бизнеса с амбиции към политическото шоу, рестрикцията има по-дълбок мотив и дългосрочни негативни последици. Допитването до народа, организирано от Плевнелиев, ясно показа, че плебисцитът не е оръжието на ГЕРБ, не е неговата сила.

Първо – независимо от или благодарение на мнозинството – бе окастрен до безобразие в Пленарната зала. След това резултатите му поставиха управляващите в неизгодната позиция: хем да спазят формално закона, хем да минимализират щетите от неговите резултати. Е, щом не можем да се възползваме правилно от възможностите на това мощно средство, да лишим и другите от тази сила. Защото, ако референдумът се провежда отделно от редовни/предсрочни (парламентарни, местни, президентски) избори – ако не е иницииран от държавния глава, за който ГЕРБ явно имат претенции пожизнено да е техен – определено активността ще пострада.

А електронното гласуване продължава да е онази тема, за която се говори единствено в стилистиката „ти на мен – аз на теб”. Разменна монета с нисък номинал при партийните пазарлъци… Машинното експериментално се просули между капките, за да създаде още по-голям хаос още наесен.

Сега отхвърлянето на безумствата е в ръцете на държавния глава. Всъщност неговото уверение, че юридически екип от Президентството разглежда кодекса текст по тест, не е много успокоително. Един „експертен” екип веднъж постави Плевнелиев на фона на Скалистите планини. В неговата компетентност имаме основание да се съмняваме вече четири години.

Народното представителство няма намерение да направи изборите в България по-честни и по-прозрачни. Няма намерение да се справи с корпоративния и купения вот. Няма намерение да направи всичко възможно да привлече повече избиратели до урните по естествен път, а не с цезарово сечение. Няма и идея да освежи, да подмлади политическия пейзаж.

Рядко се случва депутатството да е толкова единно в стремежа България да е по-несвободна, по-недемократична, в опита си да утвърди едно положение, което за повечето българи е унизително и нетърпимо, да отврати максимално хората от политиката, в усилието си да ограничи гласа на инакомисленето максимално.

„Тези хора заседават не седнали, а прави.” Това е презрителното определение на Борис Викторович Савинков – революционер, терорист, политически деец, писател – за Временното правителство в Русия през 1917. Дали законотворчеството на българските парламентаристи не говори за същата обречена временност?

И защо именно първата демократична придобивка на т.нар. свободна България след 1989 – честните избори – се превърна в най-проблематичната законова норма, така и неприложена в реалния живот? Не, класиците не са прави – човек не се учи от чуждите грешки. По-вероятно е да се учи от своите. Защото иначе как ще си обясним многократното повторение на едни и същи грешки. Мая Манолова, Искра Фидосова… Сега пък творчески колектив.

Срамните пазарлъци около ремонта на изборното законодателство извадиха на бял свят още нещо. Управляващата коалиция съвсем не е толкова единна и монолитна, колкото се опитва насила да изглежда. Разногласията са налице, а кога ще достигнат онази точка на непоносимост, след която дори взаимните интереси няма да могат да ги удържат в един впряг, съвсем скоро ще се разбере.

И тогава мнозина ще кажат не „довиждане”, а „сбогом” на политиката. И санираният изборен кодекс няма да им помогне. Защото, за да им помахат за последен път, пред урните задължително ще отидат много хора. Не защото е задължително.