Деца пребиха друго дете. Заснеха побоя с видео. С жертвата работи психолог. Подобни новини от началото на годината се появяват почти през седмица. Шокираме се, негодуваме ден-два и забравяме до следващия път. Детската агресия има вече киберлице, има официален канал - социалните мрежи и постоянна публика, което ѝ осигурява комфортно съществуване и за в бъдеще.

Момче закачило чуждо гадже. Отива "снимачен екип" с бабаити от "Надежда" в "Лагера", нанася побой, документира го с видео, качва го в социалната мрежа. Хора от квартала се намесват, виждат, че под маските крият лицата си деца, а две от момичетата, едното дори участвало в боя, се разплакват по-скоро от страх, отколкото от разкаяние.

По телевизията възрастните коментират: "ТВУ-та трябва да има". (За по-младите това са трудово-възпитателни училища, в които "превъзпитаваха" младежи с противообществени прояви). Училищен директор се обяви за забрана на подобни клипове в интернет, солени глоби за авторите на видеата или родителите им и линк за качване на кадрите в СДВР, за да се трият веднага. Председателят на ДАЗД, д-р Елеонора Лилова призова медиите да спазват правото на закрила на детската личност и да не излъчват кадрите. Случаят вече е почти забравен, въпреки че жертвата ще го помни доживот. Същото ще се случи и с момичето от друго видео - където сцена на побоя беше столичен мол, пак от тия дни.

През 2015 г. България е посочена сред 10-те страни, в които има най-високи нива на насилие в училище. Другите 9 са САЩ, Великобритания, Южна Африка, Полша, Япония, Франция, Белгия и Австралия. Не е ясно къде в световната "класация" сме 7 години по-късно, но е видно, че не сме мръднали в превенцията на детската агресия, въпреки стратегиите и програмите за борба с нея и набъбналия неправителствен сектор в сферата на детските права.

Имаме Национална програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца, Национална програма "Заедно за всяко дете", Механизъм за противодействие на тормоза и насилието в институциите в системата на предучилищно и училищно образование. Вероятно и още десетки локални програми и проекти, подчинени са борбата с насилието сред деца, най-често добре финансирани, защото темата е чувствителна.

В Механизма за противодействие в системата на предучилищното и училищно образование например е направена класификация на формите на насилие и тормоз и съответните действия, които се предприемат. Това е документът, с който МОН се изправя срещу проблема. Според този механизъм нивата на насилие са три. Първото включва леко удряне, бутане, щипане подритване, обиждане, унижение, заплахи, вербален сексуален тормоз, съблазняване и т. н. На това ниво действия се предприемат от класния ръководител, заедно с родителя и се провежда индивидуална педагогическа работа.

Второто ниво включва проявите от първото, в случай че няма ефект от мерките, и при него последствията от тормоза са определени като "по-сериозни". Тук вече се намесват и психолог или педагогически съветник, участието на родител е задължително, уведомява се директора.

Стигаме до трети етап от механизма за противодействие на тормоза. Проявите вече са сбиване, задушаване, изгаряне, провесване от прозорец, лишаване от храна, излагане на ниски или високи температури, отнемане на вещи, клетви, които накърняват сериозно достойнството, склоняване към употреба на наркотици, изнасилване и т. н. При подобни прояви на тормоз, всички институции се задействат - уведомяват се незабавно ОЗД и МВР.

Видно е, че формите на тормоз са много подробно описани, мерките за противодействие също. Но резултати от механизма не личат.

През 2021 г. година УНИЦЕФ прави изследване на насилието над деца в България и изготвя подробен анализ на капацитета на институциите, свързани с него. Организацията мониторира и споменатия по-горе Механизъм. Това е първото по рода си комплексно проучване по темата у нас.

Какви са изводите?

Емоционалното насилие е най-разпространено - почти половината (45,9%) от анкетираните деца съобщават, че са били подлагани на такова. 1 на 10 деца е било подлагано на онлайн тормоз.

1 на всеки 3 деца е претърпявало физическо насилие, най-често у дома.

1 от всеки 8 деца съобщава, че е било жертва на емоционално, физическо и сексуално насилие. 1 от всеки 16 деца е било жертва на насилие у дома, в училище, в общността или онлайн.

2 от всеки 5 родители посочват, че са използвали физическо насилие като възпитателен метод през последната година, а 1 от всеки 20 родители съобщава за използване на тежки физически наказания. Родителите, които са били удряни или бити често в детството си, съобщават почти четири пъти по-често за налагане на насилствени наказания на своите деца през последната година.

Как се справят институциите, които са ангажирани с превенцията на насилието над деца?

Най-подготвена и ефективна се оказва системата на МВР. Полицейските служители по-често се сблъскват с физическо и онлайн насилие, сексуална злоупотреба и добре познават признаците им. Близо 90% от тях са преминали специално обучение. Останалите институции дават висока оценка на сътрудничеството си с тях.

Социалните работници са добре подготвени, но много натоварени и по тази причина недостатъчно ефективни. Като най-сериозен проблем те очертават неглижирането на децата, едва след него се нареждат физическото и психическото насилие. Разминаване в мненията има по отношение на сексуалната злоупотреба с деца, което според 54% е сериозен проблем, а според 21% - незначителен. Преобладаваща част от тях смятат онлайн насилието за по-малък проблем.

В съдебната система са добре запознати с проблемите, свързани с насилиетонад деца, и могат да идентифицират признаците му, нолипсват познания за онлайн насилието и неговото разпространение.В по-малко от половината институции в системата има лице, ангажирано с насилието над деца.

Здравните специалисти са по-неспособни да разпознават признаци на насилие над деца и са по-неинформирани за проблема, а равнището на идентифицирани случаи при тях е най-ниско. Те са най-малко склонни да подадат сигнал за дете в риск, а голяма част от тях посочват, че изобщо не биха го направили, което подсказва, че е възможно да не са наясно със своите задължения, констатира проучването.

Педагозите са най-слабо подготвени да разпознават признаци на насилието над деца и го считат за по-малко сериозен проблем в сравнение с останалите специалисти. Степента на прилагане на Механизма за противодействие на тормоза и насилието варира между различните училища, като някои учители не са наясно с политиките на собствените си училища по отношение на тормоза.

Според представители на неправителствени организации училищата са склонни да си затварят очите за случаите на насилие, освен когато включват груба сила. Обикновено те не подават сигнали в случаи, когато има признаци на домашно насилие.

Предвид програмите за превенция на насилието сред деца и готовността на институциите да ги прилагат, не остава нищо друго, освен да чакаме следващото видео.